|
Пловдив, 24.10.1997 г.
Много неща наведнъж ще трябва да кажа в днешната лекция, тъй като ние навлизаме
в първата част на това, което искам да ви говоря в теория на дейността. Не
е възможно сериозно да се занимаваме с наука, ако не знаем кое е нашата “елементарна”
единица.* (* По Кун.) Всяка наука очертава някаква единица, която се разглежда
като “проста”, несъставна. Например на някои етапи от историята си науката физика
е строила теории за най-малкото нещо може да е атомът, можe да е квант или
друго. Традиционната социология не разполага с такова нещо** (** Въпреки дългите
усилия да се открие единица носител на социалното: групи, класа, колективно
съзнание и т. н.) и това бива компенсирано от въображаемото човече, поместено
в главата на реалния човек. Именно когато допускаме наличието на човечето в
главата на хората, ние удвояваме съзнанието, придаваме му креативна роля. И
правим това не защото искаме така да го направим, а защото сме по специфичен
начин “дефектни”, като че ли не успяваме да съставим друга теория и това се
оказва удобен начин да решим въпроса.
Къде е проблемът? Ние имаме да отговорим на два основни въпроса защо нещата
се повтарят и защо, въпреки че са устроени да се повтарят, все пак не се повтарят.
Ако си спомняте по Хегел защо има същност и защо тя не просто пребивава, а
прави от себе си друго. Как се случва така, че нещото, за да бъде то, става
друго, което е принципът на всеки живот, на всяка възможна социалност и т. н.
Практическото решаване на тези въпроси от традиционната социология става чрез
въобразяване на дублиращо човече, което бързо изчислява и добре се ориентира
в обстановката. И за сметка на това човече се решават съществени теоретични
проблеми.
И второ ние ограничаваме претенцията на социологията по отношение на човека,
на човешкото същество. Ясно е дори интуитивно, че социологията не се занимава
с всичко в нас, с целия човек, но не е ясно докъде точно спира. Не се занимава
със сексуалността, с музиката, с параспособностите, не се интересува например
какво е Ванга като Ванга. Формулирахме го така социологията се занимава
с човека само като марионетка. Интересува се от нас доколкото сме участници
в серия повтаряния (въпреки че на пръв поглед всичко е хаос) и доколкото, въпреки
тези повтаряния, ние като хора успяваме непрекъснато да ги чупим и да имаме
история, да възниква ново. Значи има възпроизводство (въпросът за същността
по Хегел) и има история (пак по Хегел, това е понятието). Ако искаме да имаме
такава картина на социалността, ние трябва да формулираме елементарни единици,
които се движат по някакви закони, и да започнем да строим теория и описание
по този начин.
Тук веднага се натъкваме на въпроса за елементарната единица кое съставлява
тази единица? Без човечето в главата, без демиургична функция на съзнанието
това е труден въпрос. Един прост пример: какво правя в момента, колко действия
извърших, като пуснах на земята тази химикалка? Интуитивно ясно е, че е едно,
но е съвършено непонятно защо всъщност е едно. Защо сме сигурни, че вдигането
на химикалката от пода е едно действие, а не две, три или четири? Втора илюстрация
ето, пуша. Всеки веднага ще заключи това. За всекидневното съзнание всички
крави са сиви, всички структури са еднакви. Обаче то не е в състояние да открои,
че докато пуша, действат например четири милиона мускула (без значение колко
са точно) това се свило, онова се отпуснало... В същото време например сърцето
ми бие това действие ли е? Вече даже интуитивно не е ясно това, че то бие,
значи ли, че действам аз? На пръв поглед не е действие, обаче, от друга страна,
все пак “участвам”. Ако спре да бие, няма да мога да пуша, да работя и т. н.
Аз освен това и дишам, включени са два милиарда клетки, всяка от които цъка
в момента. Да се обявят всякакви такива работи за действие е абсолютно безумие.
Кое тогава е действие, кое е едно действие?12
12 (Виж за дефиниране на социалното действие и четирите “идеални типа” действие
на Макс Вебер, части от теоретичния увод на “Икономика и общество”, преведени
на български език в христоматията на Л. Николов, Л. Деянова. “Социология на
личността”, София, “Наука и изкуство”, 1989 г.)
От друга страна, имаме
пълна интуитивна яснота, че това са различни действия, не може да сбъркате пускането
на химикалката с пушенето. Очевидно са различни, обаче къде им е разликата
нали пак тялото ми участва? Излиза, че нещо не върви, не ни е очевидна единицата
на действието.
Целият човешки живот може да се разглежда като серия от действия. След като
не можем да определим действието, да опитаме да определим предмета. Да кажем
така: няма да пипаме действието, ще говорим за вещите. Например тази гъба
защо тя е един предмет? Тя се състои от еди-колко си милиарда молекули. Какво
ни дава основание да мислим, че това не са всъщност две слепнали една за друга
гъби? И тогава ще казваме: “Подай ми двете слепнали гъби.” В какъв смисъл тебеширът,
попил в тази гъба, е вече елемент от нея, а не говорим за тебешир и гъба поотделно?
И аз, действайки с това, действам с една гъба; не е понятно. Още по-лошо. Представете
си, че аз започна да играя футбол с тази гъба тогава гъба ли е тя? Т. е. мога
да положа предмета, като че ли е друг предмет. И това вече престава да е гъба
и започва да е “топка”. И на всеки от нас, на всекидневния човек, му е съвършено
понятно. Подай ми топката, казвам аз, въпреки че очевидно ритаме гъба, а човекът
отсреща безспорно ще ми я подаде. Значи ме е разбрал. Получава се някакво пълно
безумие по някакъв начин предметът зависи от мен. Дали е предмет или не, не
зависи от него самия, а зависи от този, който работи с него, който е с него.
Ако се договорим, че това е принцеса, отнесем се сериозно към това и четири
поколения живеят с тази идея, в крайна сметка наистина ще стане принцеса. В
случая се шегувам наистина, точно гъбата едва ли ще стане царкиня. Но принципът
е такъв. Мога да вмъкна и още един аспект представете си, че това е била любимата
гъба на любимата ми покойна прабаба и аз плача всяка вечер над нея. Аз се грижа
за нея, слагам я в златни обкови и прочие. Нещо съвършено непонятно се случва
на страната на предмета. Той се превръща в някакъв съвсем особен предмет поради
мен самия. Оказва се, че нещото не зависи само от себе си. Отново няма еднозначно,
очевидно решение на въпроса кое всъщност е един предмет.
Забележете нещо крайно потискащо освен всичко друго ние и говорим, светът
е пълен с думи. Действие ли са думите? На това, ако се замислите, е трудно да
се отговори. За всяко действие има поне едно сигурно нещо че то има предмет.
Може да е въображаем или пък идиотски, но не може да има действие без предмет.
След като извършвам действие например режа, има нещо, с каквото режа, и
нещо, което режа. А кой е предметът на думата, в случай че я разгледаме като
действие?
Нещата са оплетени, безкрайно оплетени. Сигурно е, че никъде не виждаме твърда
почва, опирайки се на сведенията на всекидневното съзнание. Всекидневното съзнание
вижда едновременно тези неща. Дадох и пример за това как социалните структури,
които са в обекта, ни се привиждат като негови естествени свойства. Портокалът
той е кръгъл, оранжев и струва пет лева. Именно това “пет лева” означава,
че аз с вас имам някакво отношение (например аз съм купувач, а вие -продавач);
това означава, че този портокал няма да ми го дадете за по-малко от пет лева.
Едно чисто външно нещо се е превърнало на страната на предмета в негово естествено
свойство от гледната точка на всекидневното съзнание. И по същия начин се
случва с множество предмети в света. Всекидневното съзнание не е в състояние
да различи никакви пластове, предметът му е даден в своята цялост. А той се
оказва фактически другояче устроен от отделни структури, които изобщо не са
спластени и набити в него, а трябва много внимателно да бъдат отделени.
Винаги когато изпаднете в затруднение, можете да се обърнете към една мисъл
на Хегел. Той твърди, че няма нищо нито на небето, нито на земята, което да
не съдържа в себе си опосредствано и непосредствено. Щом нещо не ви е понятно
веднага, значи има посредник, има нещо трето. И това е валидно за всичко, включително
за поведението на вашите мъже, жени и деца. Огромният проблем е, че непосредствено
не виждаме единицата. Следователно има опосредстващи звена, които са невидими
за нас. Например ако тази цигара виси във въздуха и нищо не я държи, пред
вас има две възможности. Първо, да си помислите, че това е вълшебна цигара
това е глупава хипотеза. Второ, да кажете, че има нещо друго, което я държи,
но не се вижда и това е правилната мисъл. Т. е. трябва да намерите, да построите,
да реконструирате посредстващото звено. Ние не сме в състояние по непосредствен
път да определим единицата и причината се крие във факта, че тази единица се
оказва по сложен начин опосредствана.
Сега ще видите как става това. Ние сме на микроравнище, целим да откроим микроединицата.
Нямаме уред, с който да наблюдаваме единиците си. Маркс казва, че силата на
абстракцията трябва да замени микроскопа и лабораторните материали. Ако бяхме
марсианци, много лесно щяхме да видим “атомите” или “клетките”, но понеже сме
вътре в гледната точка на човека, не успяваме.
И така. Какво правя? Взимам цигарената кутия, за да...? За да я отворя, за да...?
За да извадя цигара от нея. Вадя я, за да пуша. И така следват примерно десетина
действия, всяко от които има ясно “за да” следващо действие и се получава
една смислена верига от “за да”.
Забележете обаче, пуша, за да...? Тук всичко може да се каже за да приличам
на баща си, за да се успокоявам, защото съм нервен, за да изглеждам по-авторитетно
и т. н., каквото решите. Каквото и да кажете обаче, това вече не е анализ на
действието. Нещо много различно се случи. Просто няма “за да”, не може
да последва “за да”. По същия начин се отговаря на въпроса защо човек
ходи на работа. Могат да се съчинят много отговори за да изхранва децата си,
за да реализира своите способности, за да печели пари, за да служи на благото
на народа и пр. Правилният отговор е, защото е понеделник, казвам ви аз. Човекът
обаче само подозира отговора. И така от един момент нататък вече няма такова
съвсем логично “за да”, дотук обаче имаше изключително трудно ще си извадя
цигара например, ако преди това не отворя кутията. Значи има някаква верижка
от “за да”, но в един момент става глупаво, т. е. можем да я продължим, но ще
бъде очевидно несмислена.
Има два начина да ви обясня проблема. Единият е дълго да извървяваме целия път
до финала; а вторият е веднага да ви кажа крайния резултат и после да видите
как се стига до него. По-лесно ми се струва да кажа направо резултата.
Има огромна разлика между действие и дейност.
Идеята, която ще обосновавам, се състои в това, че елементарната единица на
човешкото поведение се нарича действие, а верижките от действия са наши дейности.
Действие има навсякъде, където има цел. Това е просто да се разбере това е
въпросното “за да”, което фиксирах. Ако в главата ми се е появила цел,
то процесът, който реализира тази цел, е моето елементарно действие. По-дребна
единица не може да има, защото няма какво да делим наполовина. Или има опосредстване,
или няма. Действието не е като електрона, не е нещо, което съществува в света.
Т. е. то обективно съществува, то е най-елементарният възможен процес на социалното
поведение, но съществува само в смисъл, че е част от живота на човешкото тяло,
опосредствана от цел.
Дейността обаче не е опосредена от цел. Пушенето например е дейност.
Една от нашите многобройни дейности и затова нейна цел не можахме да намерим.
Хващането на цигарата, паленето и, дърпането, гасенето всичко това са тези
действия-елементи от верижката, за всяко от които може да посочите цел. Но нека
първо доразгледаме действието: човешкото поведение на най-микрониво е изградено
така: има елементарни единици, те се казват действия и всяко от тях в това
се и състои, че има целева опосреденост.
Защо вдигането на химикалката е едно действие? Защото аз целя да вдигна химикалката.
Между другото тази цел може да е елемент от дейността обявяване на Третата световна
война. Аз я вдигам по един по-особен начин и казвам: “Обявявам Третата световна
война.” Всъщност няма никакво значение в каква дейност е включено действието
то си е едно. Ако вие поставите две цели вдигни химикалката до половината,
вдигни я до края, това вече стават две действия. Действието може да има различна
продължителност много късо или много дълго. Дори една дейност може да протече
много по-бързо, отколкото отделно действие. Разбира се, тя никога не може да
тече по-бързо, отколкото действията, които я съставят. Важното е едно от какво
е опосредствано действието. То е опосредствано от целеполагане. Следователно
получаваме някаква картинка получаваме серия действия (д1, д2, д3...) и серия
цели (ц1, ц2, ц3...). По някакъв начин, който още не знаем, тези действия са
подредени до край, зад който вече никакви цели не се появяват. Това е дейността.
Да кажем, че едното е атомът, другото е молекулата. Само че човешките атоми
и молекули са устроени доста по-различно от химическите.
Какво виждаме на страната на предмета, на вещта? Натъкнахме се преди малко на
следното не можем ясно да отговорим на въпроса защо това (в случая гъбата)
е едно или пък две неща. В отговор на това питане получаваме много прост и елегантен
отговор: предметите са толкова, колкото са действията върху тях. Действието
се изразява в това, че един предмет от състояние А се е превърнал в състояние
Б. Има нещо като промяна на страната на предмета. Освен действия (д)
и цели (ц) има и промяна на предмета (пр), под което следва да се разбира състоянието
му, а не самият предмет. Ако се върнем пак към конкретния пример, моето действие
“преместване на гъбата” съответства на целта “да се премести гъбата” и се изразява
в това, че тя е преместена. Т. е. елементарната единица на човешкото съществуване
се оказва триединство. Затова тя е неразбираема, ако я разглеждаме без схемата:
действие (д1, д2, д3...)
цел (ц1, ц2, ц3...)
промяна на предмета (пр1, пр2, пр3...).
Целите ги виждаме от една страна, действията от друга, предметите
са нещо трето. Изисква се интелектуално усилие да се проумеят отношенията между
тях. Крайният резултат обаче е много красив и много прост. Елементарната единица
на социалността в това се и състои, че някой е целеположил, някой нещо е извършил
в резултат на целеполагането и предметът е изменил състоянието си.
Сега си представете, че на мястото на целта стои дума. Ще се убедите (това е
изключително важно и аз докрая ще се опитвам да ви изясня това), че всичко дотук
не се отнася само до един човек. И това е тайната на човешката социалност. Целта
може да е в главата на един, а действието да извърши друг. Когато учителят влезе
и каже “Стани!”, ставането като цел, макар и достигнала до главата на ученика,
всъщност не е негова цел, а на учителя. Но пък е действие на ученика и променя
в случая неговата поза. Забележете, че никъде в анализа не ни потрябва човече
в главата, дори в този смисъл, че целта може да е на един човек, а действието
на друг. Как се нарича моментът, когато един казва, а друг прави? Най-общо,
просто власт. И аз допълнително подробно ще ви говоря за това. “Първата
природа” на властта на едни хора над други се състои в това, че едни казват,
други правят. Възможно е, разбира се, в един човек да се съчетават и двете.
Но когато друг казва, а аз правя, той е на власт, а аз съм подвластен и това
е властта в изходна форма.
Тук виждаме заплитането на един изключително важен възел, който ще следим много
внимателно. Повечето формирования на човешката социалност са властови, защото
властта е заложена във възможността целта да е в един, а действието в друг.
Самата елементарна единица на човешкото съществуване съдържа в себе си възможност
за власт. Дали в пряка форма аз съм себе си и, примерно, ще замълча; или в
косвена форма “я млъкни”. Целта се е появила и тя му е наложена. Как е наложена,
е много сложно накратко да се обясни, но щом е така, значи има опосредстване.
Всъщност ние ще следим как властта в изходна форма, тази атомна енергия, заложена
в ядрото на човешката социалност, избухва и дава всички тези безумия, които
виждате в света. Действително всичко в света се държи на този “атом”, на тази
“клетка”. Атомчето на човешкото взаимодействие, състоящо се от цели, действия,
промени на предмета.
Между другото ще ви покажа как се отговаря на всички въпроси, на които не успяхме
да отговорим в началото. Е ли действие сърцебиенето? Безспорно не. Аз не мога
да спра сърцето си, няма цел, която да си поставя и да спра сърцето си. Впрочем
казват, че някои хора (йогите) достигат до такова владеене на тялото си, че
могат да целеположат спиране на сърцето си. И в този случай това е действие.
Е ли действие дишането ми? Нормално не, но аз мога да си спра дишането за известно
време. Това значи, че аз съм целеположил. Тогава вече е действие. Т. е. дали
е действие, или не е действие, не зависи от самото него, а зависи от целта.
Или по-точно, от това дали има цел.
Да се върнем обратно към предмета. Дали това е футболна топка, гъба или, както
случайно ви казах, принцеса, на практика въобще не зависи от самия предмет.
Зависи от действията и целите, които се разиграват във връзка с него. По този
именно начин става разбираемо как е възможно аз да не мога да отговоря дали
нещото е един предмет или два. Например това чин ли е или дъска на чин и основа
на чин? Може и така, и иначе да бъде. За дърводелеца, докато сглобява чинове,
естествено, това ще бъдат два отделни предмета. Но ако съм ученик, който седи
на чина, той е един предмет.
Социалната тъкан притежава едно много особено свойство. Ние не можем да си представим
нито един по-елементарен социален процес. Има много по-“нисши” процеси от тези,
които са структурирани на цели, действия и предмети. С човека се случват разни
неща, които той схваща като свои действия, които всъщност не са никакви действия.
Например слушането на Моцарт. Безкрайно трудно е да опишете слушането на музика
в този контекст. Моцарт заповядва вие да слушате или пък до минор предизвиква
някакво действие получава се пълно безумие. И във всеки случай не става ясно
какъв предмет се променя. Усещаме, че нещо се променя, но не се вижда какво
и как. Според теорията, която развиваме тук слушането на музика всъщност не
е социална дейност. Донякъде е вярно да се каже, че социална дейност е само
марионетъчната дейност. Марионетката в това се и състои, че един казва, друг
прави. Ние сме на собствения си терен. Но ще видите по-късно, че не е съвсем
така. Във всеки случай изследваме не човешкото същество в неговата цялост (което
между другото е доста интересен обект), а социалното същество. И то в същността
си се оказва под властно.
Искам да обърнем внимание на още нещо съществено по тази тема. Представете си
следната ситуация. Качвам се по стълбите, заставам пред входната врата, вадя
ключовете си, отварям вратата, влизам. Всичко това са действия, и то абсолютно
рационални. Има ясна цел, има конкретно “за да”. Вие с пълно основание можете
да опонирате, че когато извършвам тази процедура всеки ден, аз всъщност нищо
не целеполагам. Да предположим, че първия път аз внимателно съм се изкачвал
по стъпалата, оглеждал съм ключа, съсредоточавал съм се върху вратата и т. н.
Т. е. в началото наистина е имало цел за всяко от отделните действия, но от
един момент нататък вече няма никаква цел. Това е точно така.
А. Н. Леонтиев, чието име искам да си запишете и ще трябва да прочетете13,
13 (Вж. А. Н. Леонтиев, “Деятельность, сознание, личность” и “Проблемы развития
психики”. Тези въпроси по-подробно съм обсъждал в моята дисертация (А. Райчев.
Категорията “социална ситуация” в изследването на елементарните социални процеси
и структури. София, 1983).)
е решил този въпрос с въвеждането на ново понятие операция. Действие,
което се повтаря рутинно, може да се превърне в операция. Това е, така да
се каже, бивше действие, което е загубило целта си, но се повтаря въпреки
това, без да се актуализира на ниво съзнание.* (* По-строго теоретически казано,
не действието се е усложнило, а предметът. Няколко бивши отделни предмета са
се слели в един. Светът, в който живеем, е пълен с много сложни предмети, изградени
или по-скоро поднесени на нас от “властта”. ) Операцията е бивше действие, а
помните от Хегел, щом има същност, значи тя ще се повтори. Нали разбирате какво
правя? Например, ако човек се учи да кара кола, всичко, което прави, са действия
натиска амбриажа, газта и т. н. До него между другото седи инструктор, който
формира неговото поведение, генерира неговите цели. В момента, когато човекът
горе-долу ги формира, той започва да ги “забравя”. Просто влиза в колата и потегля,
извършва само едно действие. В главата му не се възпроизвежда отчетливо цялата
поредица от действия, които водят до потеглянето на колата. Действията са се
превърнали в операции. Обаче ако някоя операция засече, тя ще се превърне
обратно в действие. Примерно колата не тръгва и това се случва в момента,
в който водачът не е завъртял ключа. Инструкторът ще му каже, че не е запалил.
И пред него целта ще изникне да завърти ключа, за да запали. Ако всичко върви
добре, той може и да не забележи, че в един момент пали колата.
Важен елемент от теоретичния модел е това, че понеже операцията е бивше действие,
тя може обратно да се превърне в такова. Действията имат склонността да се превръщат
в операции. От милионите действия, които сме обучавани от малки да извършваме,
стотици хиляди са се превърнали в операции. Помислете си само, ако всеки път,
когато доближите вратата, вие трябва да целеположите, както сте го правили на
две години, когато са ви учили да я отваряте... Това просто не е възможно. Тялото
поема структурите на предметността в качеството на операции. Представете
си съвместен обяд на един човек като нас, не особено възпитаван, и един английски
баронет например. При боравенето с приборите ще забележите каква огромна разлика
има между действие и операция, в полза на операцията естествено. Баронетът просто
не забелязва приборите, храната в прекрасен вид сама влиза в устата му, а вие
се притеснявате, непрекъснато нещо ви капе и прочие. Просто вие извършвате действия,
старателно целеполагате.
В нашата представа, както вече видяхме, елементарната единица е триединна.
Това е атомът на социалността. Подчертавам това, защото човек е нещо
много различно от своята социалност. Той е и социален, но както ви показах в
примера с музиката, в много неща трудно ще отграничите цел, действие, предмет
и операция. По този начин няма да можете да обясните половината сексуалност,
както и нищо в творчеството на човека. Представете си, че си поставите за цел
да измислите стихотворение. Може нещо да съчините, но ще го направите по съвсем
неприемлив начин. Ние тук се занимаваме само с онова, което прави нашата социалност,
което ни причинява съществуването на други хора. Тези именно структури създават
много от щастията и нещастията на човечеството. Те са създали цялото това безобразие,
защото са излезли извън контрол; те освен всичко се и развиват автономно. Това
е нещо като гигантски рак на няколкото милиарда души, който сам живее. От тази
съвсем минимална енергия, която “атомчето” съдържа (и понеже е автономно), е
произлязла нашата история на социален вид. Отново казвам, това не изчерпва нас,
има много други неща в нас и дай боже да има повече други неща. Но така или
иначе ние в опита си да бъдем не-класични социолози се занимаваме с човека като
нежив, с “мъртвия” човек. С въпроса как така се възпроизвежда, как така се повтаря.
За да свърша с тези дефиниции, трябва да обобщя. Според Леонтиев на действието
съответства цел, а на дейността предмет. Той твърди (и това е според мен
изключителна мисъл), че мотивите на човека са предмети. Веднага ще дам
пример. Влюбен младеж влиза в магазина, вади портмонето си, купува цветята,
тича към тролея и т. н. (това са все “за да”). И всичко това е посветено на
един предмет любимото момиче. Ако той е истински в дейността, която върши,
цели няма да се появяват, а ще има само очевиден предмет. По същия начин един
ловец, който ходи из гората, зарежда оръжието, убива животното, влачи го на
гръб и прочие такива действия, в крайна сметка има един мотив храната. Да
нахрани себе си и децата. На въпроса защо трябва на нахрани децата, той е съвършено
неспособен да отговори. Но предметът му е даден като мотив, в случая това е
детето. И това е типичен, много хубав мотив, всичко може да се направи за детето,
но да се обясни защо се прави, е невъзможно. Той е даден като последна очевидност
на нашето поведение, той е дълбочинен мотив на човешкото поведение. И това е
отговорът на питането какви са тези молекули. Тези молекули са организирани
съществуващи предмети в света, които са очевидности на нашето поведение, зад
които не минава целеполагане. Разбира се, аз мога и с такъв предмет да целеположа.
Мога примерно да продам детето си в робство. От гледна точка на тази теория
аз съм превърнал детето в обект на действие, целеположил съм върху него, извършил
съм промяна с него. Просто следвайки друг краен предмет-очевидност да взема
пари и да ги похарча за храна, не бидейки в състояние да удържа и двата мотива,
съм жертвал единия в името на другия. И всеки ден с нас се случва подобно нещо:
има два-три мотива, които движат нашето поведение, и ние да трябва да избираме
между тях, като превръщаме дейности в действия.
Ще се връщаме на тези крайни предмети много пъти, на този етап ги наричаме предмети-очевидности;
и с тях може и да се целеполага, може да се извършват действия, но тогава те
са свързани с друга дейност, в която да ги вкарваме. Каквото и да прави човек,
има някакъв краен предмет, зад който той не наднича и който обуславя неговото
поведение неговия мотив.
Представете си сега, че има целеполагане на действия и предмети и всичките пет
милиарда души непрекъснато извършват това. Призракът на човечето в главата е
отново пред нас. За да се получи краен смисъл на това движение на атомите, които
описахме, трябва някой да придава ред. Всъщност имаме два фактора, които постоянстват
целите и предметите. Действията са искри, които прескачат между целите и предметите,
те са някак ефимерни. Човечетата в нашите глави имат способността да целеполагат,
те си измислят целите, реализират ги на страната на предметите. Пак си спестихме
каквото и да е интелектуално усилие и получихме идеалистическа картина на света
човече в главата. Някой твори, субектът е в главата ни, а светът е нашият
обект. Това, за което вече говорихме, картината на модерния свят.
Буржоазният свят е устроен точно така обособени индивиди-демиурзи, които преустройват
природата, която притежава някои недостатъци. Този свят отново ни застрашава
теоретически да го приемем за естествен. И тук сме изправени пред изключително
интересно интелектуално изпитание. Да предположим, че елементарната социалност
е това, което описахме. Ако не намерим такъв странен, оригинален предмет,
който да обуславя действието, ще стигнем задължително до идеята, че човек е
разумно същество, което волно целеполага. Обратното обаче е доста трудно.
Трябва да си въобразим предмет, който е хем предмет на дейност, страда от нея,
хем не е, т. е. обуславя я.
Това е изключително сложна диалектическа ситуация. Казано по друг начин, този
странен предмет трябва едновременно да е предмет на дейност и да не е предмет
на дейност, т. е. да има самостоятелност. Той да бъде това, което смуче
от нас действие, а не ние да го правим обект. В противен случай светът е съвършено
мъртъв и неподвижен, единствените двигатели сме ние и получаваме дълбоко рационалистична
картина на света, многократно описвана от слаби и не толкова слаби философи
и социолози. Хората са разумни, имат насреща си един обект, който е всъщност
достатъчно голям, но така или иначе еднотипен, мъртъв, и те изливат гениална
активност от своите глави. Единствените демиурзи в света. Другият вариант обаче,
както вече казах, е да си въобразим такъв предмет, който хем е предмет на
дейност, хем не е. Mic Rodos...
Има ли такива предмети? Светът е пълен с такива предмети. И най-простият, един
от първите предмети на човешката социалност, е огънят. Представете си го. Вие
действате ли върху огъня? Той гори и дори в това изречение чувате неговата свобода
той гори. Докато аз местех гъбата, то тук огънят сам прави
нещо, а аз му помагам да го прави. Върша действия около него подклаждам, затулвам,
паля искра и т. н., но той “действа”. И така е с всеки природен процес, който
ние присвояваме, социализираме. Всички природни процеси не могат да бъдат
напълно присвоени, защото те не са мъртви. Ако аз по някакъв начин наруша суверенитета
на природния процес, аз няма да го “имам”. За да го имам, аз трябва да го правя
него, да поддържам своя другост. И подобни примери можете да изброите много
водопадите, глиганите, въобще всички опитомени животни и т. н.
Т. е. ние забелязваме много важен дефект в модерната картина на света, свързана
с човечето в главата. В класическата социология предметите са мъртви. А всъщност
част, и то най-важната част от предметите, всъщност са живи.14
14 (До подобен извод стига очевидно и Латур в “Никога не сме били модерни”; мисля,
че е добре да изчетете книгата му от такава гледна точка.)
И тези живи
предмети на нашия труд доминират над нашите цели. Защото ако аз искам да имам
огъня или всеки друг природен процес, моите цели трябва да му се подчинят. Обърнете
внимание. Ние се питахме как е възможно нещата да се възпроизвеждат, как е възможно
нашите действия ежедневно да се повтарят. И намерихме първия, макар и много
изходен, отговор. Човечеството повтаря действията си, защото се повтарят
природните процеси, които е присвоило. Крайната, окончателната причина (с
много междинни звена) ние да се въртим в кръг е това: съществуват природни
процеси, които повтарят своите изисквания за възпроизводство. Човечеството
се възпроизвежда, защото трябва да възпроизвежда производителните си сили, казано
в пряка форма. Ако не можеш да направиш това, ти изчезваш.
Следователно получихме нещо много странно. На дъното на социалната структура,
на най-дълбокото, не стои социалност, а природност. Само че природност
в процесуален вид. И ако разгледате историята на човечеството, ще видите,
че все повече присвояваме неумело, глупаво, непоследователно природните
процеси. В това се състои последното съдържание на нашата история. Тези природни
процеси, производителните сили, са алфата и омегата на човешката история.
Искам да ви занимая с две възможности да теоретизираме принципно, без излишно
да ви товаря с философска терминология. Единият подход е да попитаме какво
е, другият е да зададем въпроса как е възможно. Това са две абсолютно
различни мисловни нагласи. Нещо като ладовете в музиката, като минор и мажор,
съвършено независещи една от друга и трудно преминаващи една в друга. Във втората
мисловна нагласа питаме за условията на възможност на нещата. Когато човек види
един предмет, може да започне да го описва и това е много важна работа, съвсем
не е за подценяване. От друга страна обаче, може да започне да пита как е възможен
предметът. И тогава някои неща, които изглеждат очевидни, стават неестествени.
Тази неестественост и опитите да се превърне в естественост, някак си да я навържем
в съзнанието си, изисква нашата теоретическа енергия.
Ясно е, че има социални структури, какво по-просто и очевидно. Те са дадени
в много развити форми държава, семейство и т. н. и ние можем да ги описваме.
Това ще отговаря на въпроса какви са социалните структури и пак повтарям,
това е една много полезна дейност, тя превръща социологията в наука, доближава
я до другите науки. Физиците извършват огромна работа да наблюдават и описват
разположението на звездите например, но понеже имат външна гледна точка, те
не се интересуват от въпроса как са възможни звездите.* (* Всъщност достатъчно
ще е да разберат как тези звезди са произлезли. ) Те оставят това на философите,
на магьосниците и т. н. Обратно, в нашия свят, в този на хората, които искат
да разберат как е устроено социалното, простата дескрипция, простото отговаряне
на въпроса “какво?” почти до нищо важно не довежда, защото повечето неща,
които са очевидни, са неверни. Ние сме потопени в света, който описваме,
и без въпроса “Как е възможно?” се натъкваме на хиляди глупости, които изглеждат
очевидни. Когато кажем “социална структура”, ние не започваме да описваме. Ако
забелязахте, аз не се впуснах в описание на това как човекът, който влиза в
колата, е облечен, какво е съдържанието на джобовете му, каква е боята на обувките
му и прочие. Всичко това може да се опише, но то доникъде няма да ни доведе,
можем да направим една огромна енциклопедия за това как изглеждат хората. Но
е глупаво, защото още не сме задали нито един въпрос “Как е възможно”.
Ние всъщност стоим на пътя, на който се питаме: как е възможна социалната
структура? Аз се опитах да покажа крайната причина за съществуването на
социалната структура. Социална структура означава, че нещата се повтарят.
Има ли повторение, ние казваме структура. Ние се вълнуваме от въпроса
как структурата е възможна, когато нищо не ни сочи, че в човека има някакво
приспособление за социални структури, не намираме специален орган, който твори
такава структура. Минахме през някакви анализи, показах ви как е устроено елементарното
социално действие и стигнахме до крайния източник на социалните структури
природните процеси.
Социални структури има, защото, отново казвам, има повтарящи се природни
процеси. В ортодоксалния марксизъм това се описва така производителните
сили обуславят производствените отношения. Формулировката е груба, но съдържа
в себе си прозрение** (** Като се правят редица уговорки за “обратно влияние”
и т. н.). Действително крайният извор на социалността е природата. Подчертавам,
на социалността. Не на човешката менталност, не на нашето въображение, музикалност,
не на нашата сексуалност. Не на необходимостта ни от храна (която се дължи на
много други работи), а на нашето хранене. Тук е изключително важно да разберете
нещо много тънко, което различава вулгарната теория от същинската. Човек има
два пола, които имат дълга предистория в други биологически видове. Тази двуполовост
не се дължи на обществото, то я заварва като предпоставка. Но човешкото семейство
за разлика от животинското не се дължи на устройството на индивида. Затова хората
реализират толкова различни видове семейства в историята си и тези семейства
не са независими от обстоятелството какъв тип е обществото. Семейната структура
на лястовицата е зададена еднозначно, кодирана е в гените и ли, в що ли, но:
произтича от устройството на лястовицата, от нея самата. И никакъв анализ освен
описателен не ни е необходим, за да разберем как живеят лястовиците*. (* Или
поне така сега си мислим, следвайки науката на своето време.) Съвсем различно
е при човека. Поне шест-седем типа на човешко семейство познава историята. И
всяка една от тези структури се е привиждала на хората като естествена. Всичките
се привиждат като единствено възможни и по тази причина трябва да бъдат атакувани
с въпроса: как са възможни? Това е външна гледна точка, ние трябва да се правим
на марсианци и това е много трудно, защото не сме. Ние сме просто едни от хората
така или иначе доведени до истеричното състояние да мислят за обществото (защото
нормалният човек не мисли за това). Това именно в критическия тип теоретизиране
става чрез процедурата “как е възможно”.
Резюмирам. Стигнахме до извода, че социалните структури са възможни, защото
се повтарят природните процеси, които ние като човечество сме присвоили. И ако
се върнете към първобитния човек, ще видите, че историята на възникването на
човека е на практика история на присвояване на тези процеси. Човечеството не
само е присвоило, но и към настоящия момент се е устремило да генерира нови
процеси. Следователно базовата хипотеза, от която изхождаме, е следната. Специфичните
природни процеси пораждат около себе си социални структури. Картината на
социалната тъкан изглежда така множество отношения между хора, които се дължат
на множество процеси, които тези хора са присвоили и възпроизвеждат. И като
възпроизвеждат условията на тяхното съществуване, те поддържат определени отношения
помежду си. Това е, което обикновено при вулгаризацията на тези теории се формулира
така: производителните сили определят производствените отношения. Общо казано
обаче, от тези неща (огньове, диви животни, водопади и прочие) зависят другите
социалните структури. Ако вие вкарате в социалността невиждан природен процес,
той ще промени социалните структури. Промяната на човечеството и наличието
на история се дължи на появата на нови природни процеси, които се опосредстват,
присвояват.
И тук би трябвало да оценим прекрасния начин, по който това дава отговор на
двата големи въпроса, които си поставихме в самото начало. А именно: как е възможно
нещата да се повтарят и как е възможно те да се променят, без да има съзнание-демиург.
Отговорът е такъв: нещата се повтарят, защото се повтарят присвоените природни
процеси; нещата се променят, защото се появяват други такива. Върхова диалектическа
красота! Една и съща причина за две противоположности!
Всичко, изговорено дотук, беше, за да ви покажа общата картина на концепцията,
която разказвам. Сега ще се огранича с две неща от тема, която бих искал допълнително
по-подробно да развия. Първо, ние предположихме, че имаме целеполагане, действие,
предмет. И това е най-простата клетка, атомът, квантът на социалността. Сега
си представете, че започнем да усложняваме. Искам да ви покажа как тази форма
се усложнява и как теорията сама ражда.
(Тук е мястото за още една методологическа скоба. Силна е такава теория, която
ражда сама. Ако теорията е просто дескрипция, това е нищо или, добре, почти
нищо. Ако имаме понятие, то трябва да ражда, понятията в това се и състоят,
че произвеждат ново.)
Да усложним схемата примерно така:
целеполагане действие предмет предмет.
Просто добавям още един “неутрон” към атома. Какво получавам? Възможност да
извърша действие върху един предмет, което да се окаже действие върху друг?
Например: имам един хляб, който трябва да разполовя. Ще използвам за тази цел
нож. Какъв е статутът на този предмет, на ножа? Аз действам ли върху него? Очевидно
аз действам върху хляба. Аз извършвам действие натискане, което се превръща
в разделяне на хляба на две. Аз действам върху един предмет, а действието се
оказва върху друг предмет. Всъщност къде целеположих? Безспорно “зад” втория
предмет. Първия, върху който непосредствено действах, използвах като средство.
Целеполагането има възможност да положи целта за себе си на едно място, действието
да е върху съвършено друго нещо, но да се постигне в крайна сметка тази цел.
В такъв случай как се нарича ножът? Оръдие на труда.
А сега да добавим към “атома” “протон”.
целеполагане целеполагане действие предмет.
Как се нарича този човек, който не съм аз (ако аз първи целеполагам)? Човекът,
който всъщност действа върху някакъв предмет, който въобще не е този, който
аз целя? Това е, да речем, роб. Например: давам на някого един прът и
му казвам да гребе. А моята цел каква е да отида в Атина, където ще ми дават
лавров венец. Аз отивам някъде, а този човек прекрасно гребе. Ако не изпълнява
моето нареждане, аз съм сложил до него друг, който държи в ръцете си един неприятен
уред, с който го бие. И всички тези отношения са вследствие на моята цел. И
поради наличието на тези връзки хората, свързани с още много други хора, ще
повтарят някакво действие, а целта всъщност ще е съвсем друга.
Ние установяваме нещо важно. Оръдието на труда се състои в това, че може да
се действа върху едно, а да се получи друго. Целта изведнъж се оказа по-свободна.
Поради наличието на средства в света е възможна концентрация на власт.
Самото това, че то е средство, прави възможна концентрацията на властта. Това
между другото е и един от отговорите на въпроса защо във всяко общество винаги
има някаква степен на концентрация на власт. Средствата всъщност са извор на
натрупване на властта. Разбирате защо говоря толкова за властта, тя се оказва
нещо основно за този вид теория. (Апропо, една от първите технологии на човечеството
засадата, има любопитна особеност. Хората, вместо да примамват звяра, както
подхождат други биологически видове, го гонят. Те вдигат невероятен шум, оттласкат
го от себе си. На пръв поглед това е биологически безумно. Искаш да уловиш жертвата
и вместо да я приближиш, я отдалечаваш. Изглежда, че тя те е надхитрила. Вместо
това обаче попада на капан или засада. Всъщност поради наличието на средства
е възможна степен на автономия от тези процеси.) Степента ни на зависимост
от природните процеси е намаляла с факта, че имаме предметите, с които хитруваме.*
(* Оригиналният израз на Хегел е “хитрост на разума” .) Границата ни обаче пак
е природна. Аз мога цял живот да целеполагам тази химикалка да се превърне в
индийски слон, но това просто няма да стане. Има една-единствена област, в която
човек наистина има пълната свобода да прави каквото си иска, това е играта.
Там той присвоява на предметите техните функции и природата е почти лишена от
статус на суверенитет.
Второто, което искам да ви кажа, е нещо повече за целта. Аз ту я наричах цел,
ту я наричах дума. Трябва обаче да направя още една методическа скоба. Необходимо
е да обсъдя разликата между изходна форма и развита форма. За
по-бързо ще ви я покажа върху пример. Най-просто казано, изходната форма на
парите изглежда така: стока-пари-стока. Те са първоначално начин да се разменят
две неща. Това са парите в началото, тяхната най-дълбока първа същност. Развитата
форма на парите може да изглежда така: пари-пари. Стока може въобще да няма,
почти да е изчезнала. Аз отивам при лихваря, взимам 100 лева и после трябва
да му върна 150. Но това пак са същите пари, със същите свойства, те просто
са извървели дълъг път с много опосредствания.
За огромно съжаление целият свят ни се представя в развити форми. И неща,
които всъщност са различни фази на нещо, ни се представят като различни видове.**
(** Да се търсят фази зад онова, което ни се привижда като видове, е методологически
императив, завещан ни от Хегел, ако не и от Шелинг.) Това е един от най-големите
методологически капани, който ни заплашва при анализ на социалността. Най-бързо
и лесно се разбира това при описанията на сексуалните извращения. Помните, по
Фройд, първият сексуален обект на либидото е майчината гърда (орална фаза),
по-късна фаза е аналната и след още няколко фази накрая се достига до половия
орган. Това е историята на детската сексуалност. Местят се обектите и детето
извървява няколко фази15.
15 (По-точно те са пет, Фройд казва, че са пет, но това в случая не е важното...
Тези лекции още веднъж подчертавам това не са справочник. Детайлите ги има
в резултатите от разделението на труда, в случая, да речем, в Речника на Фройдовите
термини, където можете да видите кое понятие кога е въведено и от кого е взето
или колко пъти в кои произведения става дума за аналния стадий...)
Ако детето не извърви всички тези фази и остане на
една от тях, тогава вече порасналият човек ще ни изглежда извратен. Ние не виждаме,
че той е като нас, само че на ранна фаза. Всъщност това, което ние възприемаме
като извращение, е фаза на нашето собствено развитие, само че вече отминала.
Кое е важното тъй като наблюдаваме вече от позицията на възрастни и самият
наблюдаван също е възрастен, фазата ни се привижда като вид.
Същото нещо имаме и при примера с парите. Има размяна стока-пари-стока и размяна
пари-пари. Те ни се виждат като различни видове. А са фази. Трудността е, че
предметите ни се представят в такива развити форми и трудно и дълго се добираме
до тяхната изходна форма.
Най-общо казано, има две неща, които стават с човека, и те се намират в отношения
на пряка противоположност. Едното е дейност, другото е общуване.
В теорията, която аз развивам, това са двата фундаментални процеса, които изчерпват
човешката социалност в посочения вече смисъл. Социалността на мъртвото, марионетъчно
същество. Твърдя, че нищо от това, което ни прави марионетки, не е нещо трето
освен дейност или общуване. Може да бъде или дейност, или общуване, или доста
сложно съчетание между тях. Ще уточня после в какъв смисъл използвам думата
съчетание, защото двете всъщност са несъвместими.
Най-простият начин да се убедим, че две неща са противоположни, е да видим,
че при появата на едното другото изчезва. Представете си една дейност десетина
мъже във верига хвърлят дини от камион към магазин. Кой е мотивът на дейността
да прехвърлят дините от пункт А към пункт Б. Това е колективна дейност с ясно
разделение на труда. Въобразете си, че подмените действие с общуване. Единият
подхвърля динята, а другият му отговаря: “Какво?”
Мога и по друг начин да го опиша. Аз имам изграден автоматизъм влизам си в
стаята и паля лампата. Представете си, че търся ключа, но не успявам да го намеря.
В стаята обаче има хора. И какво се случва? Някой ми казва къде е ключът. Значи
дейността се е прекъснала, предметът проявява някакво неовладяемо свойство,
съпротивлява се на рутинната дейност. Най-простото и най-естественото е да попиташ:
“Къде се пали тук?” Т. е. да преминеш в общуване. Същественото е, че намесването
на общуването при дейността е свързано с някакъв неин дефект, с някакво нейно
непротичане и общуването всъщност я възстановява.
Защо обратното не може? Ако вие ме попитате как се казвам, аз не мога с никаква
дейност да компенсирам отговора си: “Казвам се Андрей.” Причината е, че общуването
е формирало структурата на дейността, а не обратното. Ние сме дотолкова
дейни същества, доколкото общуването ни е направило такива. Не се раждаме с
кодовете на нашата социална дейност. Седим на стола по определен начин, защото
така са ни научили да седим, просто не съществува “естествен начин на седене”.
Има милиарди начини на хранене и как това се прави, зависи само от общуването.
Структурите на общуването са обусловили структурите на дейността като тяхна
противоположност. Защото има една огромна, фундаментална разлика, която
не бива да се забравя общуването е свобода, а дейността е повторение. Общуването
е скок в неизвестното може и да не получиш отговор, може да получиш различен
от очаквания отговор и т. н. Не си представяйте обаче общуването само като способност
да говорим. Общуването е обмяна “знак-знак”. Но в крайна сметка тези знаци,
които разменяме, се превръщат в действие, потъват някак си и отиват в дейността.
Тя се оказва все пак последна реалност.
Има два класа отношения. Единият са отношенията помежду ни и това е общуването.
Другият е отношението ни с природата и това е дейността. В крайна сметка
отношенията помежду ни, които са степента на нашата свобода, произтичат от отношенията
ни с природата. Затова човечеството има история защото в отношенията помежду
ни се “раждат” нови неща. И тук е принципният отговор на втория въпрос, който
си зададохме. Видяхме, предметите “изхвърлят”, еманират, излъчват от себе си
социални структури. Отношенията между хората имат за свой извор природните отношения,
но все пак не се изчерпват само с това. Общуването извира от предметите, оформя
дейността и ни подчинява на предметите. Но все пак има самостоятелност. И дори
в най-глупавия диалог няма да намерите задължителен край. Един случаен разговор
може да се превърне в какво ли не, разговаряйки, хората могат да направят нещо
съвсем трето. Това е мястото, където ние не сме просто обслужващи природните
процеси същества.
Общуването може в един момент да се одейности. В множество примери се
вижда, че общуването страшно е заприличало на дейност. Отивам на билетното гише
и искам един билет. Това почти не е общуване, това е почти действие. Моето “Един
билет, моля” е равносилно на натискане на копче на машина за билети. Аз съм
говорил, но това не е общуване. Аз просто съм целеположил. Навсякъде, където
с общуването се е случило това нещо, то просто се е одейностило. Говорителката,
която чете новини от екрана, не участва в общуване. (Тя, разбира се, по някакъв
начин би могла да го прави, ако специално поиска.) Вие на свой ред гледате телевизора
и общувате с говорителката, а тя не. Във всеки случай обаче пак ще наблюдаваме
или общуване, или дейност. Къде е разликата?
За да има дейност, трябва да има ясни действия. Т. е. цели, превърнати в действия,
променили предметите. При общуване в същинската му фаза, когато се разменя “знак-знак”,
не следват действия и може да няма опосредстващи цели. В сценката с дините,
когато някой ми подхвърля една диня, а аз казвам “Какво?” и в резултат динята
пада, има два възможни варианта за обяснение. Би могло аз неадекватно, съвсем
искрено в този момент да искам да си общувам с другия човек. Но мога да реализирам
и друга дейност искам да покажа колко некадърен работник е и с тази цел извършвам
моето действие вместо да хващам, заговарям. И аз съм постигнал целта си, аз
съм действал, макар и словесно. Чрез думите може и да се действа, но това не
е тяхната “първа” природа. “Природата” на общуването е да не се знае как то
завършва. При истинските общувания в живота си вие не знаете как те свършват.
Ако си припомните ситуацията в страната преди няколко години например не се
знаеше как свършва един митинг. Той действително може да приключи по различен
начин. Има и по-сложен вариант. Половината от митинга не знаят какво ще стане,
другите участници обаче отлично знаят. И това се отнася и до други сфери на
живота, например до любовта. Когато двама души се обясняват в любов, те нямат
план как да завърши това общуване, те нямат цел. До такава степен, че могат
и да се самоубият, случва се и това.
Вече получихме микроелементите на света, който ще описваме. Той е изграден така:
имаме процеси на дейност, които се състоят от елементарни действия (респ. целеполагания).
Имаме процеси на изменение на природните неща. Но природата не се оказва толкова
пасивна, колкото изглежда, а, напротив, пълна с активни елементи, социализираните
процеси. Светът е пълен с оръдия, т. е. с начини да целеполагаме през нещо друго
и с процеси на общуване, в които обществото някак се е скъсало. То просто не
съответства на самото себе си, получава своя шанс да се промени. И ако погледнем
историята на човечеството, ще забележим отчетливо дейностите възпроизвеждат,
а общуването променя. Това е новият начин, по който се изправи първият въпрос
пред нас как може нещата да се повтарят и повтаряйки се, да се променят. Би
трябвало да не може. Но е възможно, защото сме така устроени, непрекъснато да
сме потопени в природата, но все пак имаме място, където не сме в природата.
В общуването сме при себе си.
|