|
Пловдив, 7.11.1997 г.
Днес бих искал да подходим към противоречието общуване-дейност, което вече разгледахме,
от друга страна. Ще ни занимава категорията криза. Както ще се убедите,
тя е свързана и с категорията посредник, и с проблема за властта.
Тези три категории са изключително важни, ключови за теорията, която ви излагам.
Спомняте си, мотивът на дейността е нейният предмет. Това е финалната очевидност,
която се изправя пред човека. Зад нея той не вижда нищо и това е, което го движи.
Помните как се отнасяха помежду си действие и дейност, това е изключително важно.
Дейността е обусловена от “предмет-мотив”. Действията са съставляващите я, опосредени
от целеполагане съставки. Мотивът не е цел, той е много повече. Той всъщност
се декомпозира до цели и това представлява структурата на дейността. Аз (спомняте
си примера) отварям кутията цигари, вадя цигара, паля я, дърпам от нея и т.
н., за да пуша. Мотивът ми да пуша е цигарата. Това ме движи, изтиква
от мен активност, която се структурира по доста сложен начин, който описах предходния
път. Ако загубят целта си, действията могат да се превръщат в операции. При
автоматизирането на действията целите изпадат, не се осъзнават и не опосредстват
дейността. Действията тогава са някак латентно присъстващи като автоматизми
на тялото, но не и на съзнанието. И в този смисъл ги наричаме операции.
Действието може да се превърне в операция и така става, докато тече безкризисно,
и, обратно, да стане действие при появата на някакъв проблем. За да припомня
този механизъм, ще дам един пример. Всеки от вас си спомня колко трудно му е
било като дете да се научи да си връзва връзките на обувките. За детето това
е изключително сложно, то се учи и учи, и учи. В настоящия момент за вас това
е операция, просто тялото го прави автоматично. Спокойно бихте могли да слушате
Бетовен и да си връзвате в същото време връзките. За да се актуализира като
действие, трябва да възникне някаква пречка, примерно да се е заплел възел или
пък връзката да се скъса.
Да вървим към категорията криза.16
16 (През 1986 година написах статия по този проблем. Всеки, който иска да го
проследи в детайли, може да я прочете в сп. “Критика и хуманизъм”, кн. 4/1993
и кн. 5/1998, стр. 60.)
Отново има два варианта за обяснение: да
ви кажа общата формулировка и да композирам след това отделните детайли; или
да тръгнем от наблюдение на конкретен пример като изследователи. Аз предпочитам
второто.
Нека си въобразим една безкризисно течаща и най-проста дейност с един предмет.
За момента да се абстрахираме от множеството сложни случаи, при които един предмет
обуславя дейностите на много хора. И за да бъде съвсем просто, да не правим
нищо на този предмет, освен да го унищожаваме това може да е вид потребление.
Да речем, пиене на кафе, човек пие кафе. За целта ще трябва да приложим много
силна абстракция. Аз отпивам от кафето, още веднъж отпивам и няма нищо друго
въобще в света. Ако следваме условието, че има само един предмет и една дейност,
каква криза може да настъпи в тази дейност? Още една уговорка, в случая придаваме
на категорията криза възможно най-простото и съдържание прекъсване. (Ясно
е, че кризата нещо прекъсва, нещо поврежда.) Каква криза може да настъпи?
Свършва кафето.
Абсолютно точно, очевидно много добре сте се абстрахирали. Защото кризите биха
могли да бъдат всякакви котката ми е обърнала кафето, началникът ми е казал
да спра с това кафе и пр. Но в случая с нашия единствен предмет е възможна само
една криза свършило е кафето. Как ще я разреша?
Ще налеете ново кафе.
Пак много точно. Защото и тук са възможни хиляди други варианти например да
реша, че никога вече няма да пия кафе и т. н.
Какво се случи с нашия предмет? Достигаме до едно важно нещо. Кафето, което
до момента беше просто спяща пред мен кафява течност, изведнъж получи много
важно определение. Кафето се превърна в налято кафе. Това е като чудо.
Защото то не беше налято, то си беше кафе в чашата. В този момент то получи
минало, получи история. Апропо, това въобще е така с всяка криза. Кризата
прави видима историята на нещата и историята изобщо се вижда заради кризите
на нещата. В дадените ви без криза неща вие не можете да разчетете историята
им.
Да се върнем обаче на кафето. Какво ви напомня ситуацията? Това е бивше налято
кафе. Вероятно помните една категория на Хегел, за която ви говорих в началото.
Кое е минало битие? Същността е минало битие. Кафето само показа същността си,
по-скоро оголи една от същностите си то се оказа налято кафе. Това,
което провокира показването на същността му, беше кризата. Това, разбира се,
е един смешен пример, но вие можете да пренесете схемата в други сфери и ще
се убедите, че този мисловен механизъм винаги работи. Кризата17
17 (Категорията “криза” по някои свои определения напомня за Хегеловото “противоречие”
от “Науката логика” особено от “Енциклопедия на философските науки”.)
винаги:
а) дава минало на нещата;
б) това е тяхната същност.
Затова между другото (най-макро казано) хората получават реална история само
по време на социални катаклизми, човек живее с миналото си само в екстремни
ситуации и т. н.
Има една категория, с която вероятно Деян Деянов ще ви занимава подробно “практическа
критика”. Това е форма на практическа критика. Разбира се, вие с основание можете
да възразите, че човек би могъл интелектуално да сметне, че кафето е налято.
Примерно преди отпиване на последната глътка да се запита какво ще се случи,
ако я отпие, и да си отговори, че няма да има кафе в чашата. Значи ще трябва
да си налее. Всъщност по този начин вие извървявате по-кратко същия път, който
бихте извървели в реалността. Мисловният ви контакт не би внесъл ново съдържание,
а само би съкратил сроковете на кризата, тя би протекла по-бързо. (Тук е мястото
за една скоба, много съществена за разбирането на категорията криза 99 процента
от кризите не се състояват практически, а само “мисловно”.)
Да проследим работи ли нататък този механизъм. Значи моят предмет се е размножил,
кризата го е раздвоила, създала е неговата история. В кафето обаче вече влиза
и джезвето, от което го наливам. Те са някак свързани като кафе-джезве, кризата
е разширила нашия мисловен експеримент. И аз си наливам, наливам, пия, пия...
Нищо друго не правя, нямам друга дейност. Какво ще се случи, когато и в джезвето
кафето свърши? По същата позната вече процедура ще се появи друг предмет като
история на това джезве. Тя ще бъде малко по-усложнена това са шкафът с кафето
на зърна, машината за мелене, горещата вода и т. н. А какво ще стане, ако джезвето
е много горещо и аз не мога да налея от него? Кризата ще вкара още един предмет,
който не е елемент от историята на кафето, т. е. той е посредник. Тъй като не
успявам да съединя джезвето с кафето, не удържам в рамките на дейността предмета,
аз въвличам нов предмет. В конкретния случай това ще бъде някаква кърпа, с която
аз ще хвана джезвето и ще си налея кафе. А ако всеки ден така ми се случва?
Кърпата несъмнено ще стане ръкавица и, нещо повече, аз ще забия един пирон в
кухнята и тя ще виси там. Аз ще я вкарам в дейността и тя ще бъде вече елемент
от историята на дейността. Т. е. кризата е продуктивна.* (* По-късно
обаче ръкавицата въобще няма да се различава от джезвето. Всяка “решена” криза
е просто един от “естествените” предмети в света.)
За момент се съсредоточете върху това, което е направил като мисловен експеримент
френският психолог Анри Пиерон. Представете си, че на планетата останат само,
да речем, двегодишни деца и по някаква причина останалите измрат. Ще могат ли
те да възпроизведат поколението, което е изчезнало? За тях нито един предмет
няма да съществува на земята, те няма да знаят кои са тези предмети. И то не
просто няма да знаят ментално, те няма да владеят материалното тяло на цивилизацията.
Но както ще ви покажа, това не е въпрос на знание.
Връщам се отново към централното. Кризата може да яви посредник за разрешаването
си. Нещо повече, това е общият случай онова, което разрешава кризата, е посредник.
Ако кризата е минусът, посредникът е плюсът. Или още по-точно казано това,
което ни се явява като криза, като процес, в покой ни се явява като посредник.
Трудна за пълно разбиране мисъл, но е точно така. Посредниците са кризи, само
че в “твърдо” състояние. Те са съвършени противоположности, а същевременно
са едно и също. Защо са противоположности? Защото посредникът разрешава
кризата, той я отменя.
Същевременно няма нито една криза, която да не се разреши (ако се разреши) чрез
посредник, и няма нито един посредник, който да е такъв, без да има криза в
произхода си. Ако кризата не се разреши чрез посредник, тя просто би унищожила
онова, което е в криза. В този случай това е смърт, унищожение. Има кризи, които
не се разрешават с посредници. Например, за огромно съжаление, на 70-80 години
повечето от нас изживяват такава криза и няма посредници.
Значи, разрешаването на кризата е задействането на някаква посредническа структура.
Има една гениална формулировка на Маркс от “Капиталът”, която е малко известна.
Той казва така кризата е доказателство (показва), че неща, които изглеждат
различни, са всъщност едно, а неща, които изглеждат едно, са всъщност различни.*
(* Маркс, съвсем огрубено казано, мисли кризата като разфазиране. Формулировката
на Маркс е по-точно от “Теории на принадената стойност”, т. II, с. 65, и звучи
така: “Съвкупният процес на обращението или съвкупният процес на възпроизводство
на капитала е единство на неговата фаза на производството и неговата фаза на
обращението, т. е. такъв процес, който преминава и през двата посочени процеса
като през свои фази. В това се състои получилата по-нататъшно развитие възможност
за кризи, или нейната получила по-нататъшно развитие абстрактна форма. Ето защо
икономистите, които отричат кризите, защитават само единството на тези две фази.
Ако тия фази бяха само отделени една от друга, без да са нещо единно, би било
невъзможно насилственото възстановяване на тяхното единство, невъзможна би била
и кризата. Ако те биха били само единни, без да са отделими една от друга, би
било невъзможно насилственото им отделяне, което отново представлява криза.
Кризата е насилствено възстановяване на единството на моментите, станали самостоятелни,
и насилствено превръщане в нещо самостоятелно на такива моменти, които всъщност
представляват нещо единно.” ) Това, най-общо казано, се отнася за всички възможни
кризи. Микрокризата, която ние наблюдавахме, всъщност доказа, че две абсолютно
отделни неща джезвето и кафето (дете от мисловния експеримент на Пиерон няма
да разбере, че са свързани, и за него те няма да бъдат свързани) се оказват
едно. Само изглеждат обособени, а всъщност са свързани. Кой актуализира връзката?
Кризата в дейността.
Да проследим все пак нашия консуматор на кафе до края.
Докъде може да се разгръща кризата? Да допуснем, че вече и в шкафа кафето се
е изчерпало. Започваме да следим историята на зърната. Миналото битие на тези
зърна е магазинът. Човекът отива в магазина и казва да му дадат кафе на зърна.
И в този момент, ако има криза, т. е. кажат му, че кафе няма, той не може да
продължи. Т. е. теоретически може, но изглежда смешно. Смешно е, да речем, да
отиде до Коста Рика, да си посади растение и да чака една година да роди, да
го обере, после да се върне, плувайки...
Тук се случи нещо много особено. Човекът не може да продължи да критикува предмета,
той не може да върви по линията на кризите и да ги разрешава с все нови и нови
посредници джезвета, кърпи, шкафове, както се разрешаваше кризата досега.
Защо? Какво толкова особено се случи? Кафето свърши в джезвето има в шкафа;
свърши в шкафа има в магазина. Защо обаче след свършването в магазина няма
следващо?
Причината е, че вместо дейност има общуване. Човекът е в съвършено противоположната
на дейността форма, не може да удържи рамките на своята индивидуална дейност
и трябва да общува. На мястото на предмета на дейността той получава човешко
същество, с което трябва да комуникира. Стигаме до един изключително важен момент.
Общуването се оказа противоположно на дейността не само, както подозирахме,
по структурата си, по своето устройство. (Защото показахме, че дейността има
предмет, който е неин мотив. Общуването няма. Дейността има ясни съставки
действия, опосредени от цели. Общуването няма.)
Социалната тъкан се състои от две съвършено различни сили, два феномена, както
искате ги наречете. Едното е дейността, другото е общуването. И те са пряко
противоположни там, където свършва едното, започва другото. И между другото,
както след малко ще видим, поради това, че свършва едното, започва другото.
Сега да се върнем към познатите ни глиган или огън, около които “танцува” някаква
общност, като присвоява природен процес, както казахме. При лова един започва
да шуми и да извършва абсолютно антибиологическо действие да гони от себе
си животното, въпреки че мотивът му е да вземе животното. И това се оказва рационално.
Защо? Защото има друг човек, който се прикрива зад камъка и ще хване глигана.
Ако гоненето на дивеч беше просто индивидуална дейност, то горният шумящ индивид,
първо, е идиот и, второ, ще умре от глад. Защото действа обратно на всеки хищник.
Кое гарантира това, че моите действия се оказват в хармония с действията на
другия? Примерно моето действие е чукане по там-там, а неговото действие е пробождането
на глигана с копие. Кое сглобява тези действия? Безспорно общуването. Нали си
представяте, общата цел не може да възникне извън общуването. Извън комуникационния
процес обща дейност е “дървено желязо”. Общуването не си го представяйте задължително
като думи; въпросът е, че по някакъв начин индивидуалните дейности се събират.
Процесът на общуването започва оттам, където свършва дейността, и квинтесенцията
му сега ни се представя така: освен че е самостоятелна сила, на практика
то “сглобява” човешките дейности.
Но тук отново идва нашето човече в главата, с което се борим от самото начало
и ще продължим да се борим. Излиза, че дейността е “езикът” на моето тяло, а
общуването е езикът на моята “глава”. И понеже ние сме двама, с две глави, доказваме
колко сме по-умни от този глиган и го убиваме. Фатално. Обмислете последиците
от такъв теоретически ход, при който общуването се разглежда като противоположност
на дейността, като едното е материалното, а другото идеалното. Веднага ще видите
демиурга в главата на човека, който твори света на своите дейности. Той измисля
общуването си, а следователно обществото си. И ще получите такива гениални резултати,
като например “човек се облича, за да не му е студено”, “човек се жени, за да
ражда деца”, “ходи на работа, за да изкарва пари”. Т. е. ще получите една изключително
глупава и дълбоко рационалистична теория и никога няма да разберете в какъв
свят живеете. Защото въпросът е там, че общуването е точно толкова неосъзнат
процес, колкото и дейността. То притежава точно по такъв стихиен начин сложили
се структури, каквито и дейността. Наистина то може да бъде съзнателно регулирано,
но и дейността може да бъде съзнателно регулирана.
Помните, в природата заварихме този тип естествени процеси, които присвояваме
и които дълбочинно структурират дейността. В тази връзка направихме изключително
важна от моя гледна точка методологическа скоба. Ако си представим свят без
процеси, които ни обуславят, без глигани, подир които тичаме, и без огньове,
които поддържаме, излиза, че светът е мъртъв, ние сме единствените му демиурзи
и хората са самотни господари на природата. Помните какви са последиците от
това: на практика това са всички възможни негативни последици на модерността.
Модерността в това се и състои, че на природата се гледа като на абсолютно
мъртва и пасивна, обект на нашия дейностен волунтаризъм. Правим с нея това,
което решим. Ако не можем да направим решеното, значи просто лошо го правим.
Тази традиционна, донесла доста несгоди на човечеството картина ние искаме да
изоставим. Трябва да си представим, че дейността не е господар на света, обратно
тя е един от неговите елементи. Просто човечеството има процеси, които
обслужва, това са социализираните процеси. Някак ние се подчиняваме на природата.
Сега излиза, че същото трябва да си го представим за общуването. Общуването
наглед ни се струва устроено така всеки от нас си има по един човек в главата
(всъщност на какъв език мисли той?). (Това е като теорията на Жан-Жак Русо за
възникването на езика. Той описва като обществен договор държавата, семейството
и други структури и достига до твърдението, че и езикът е обществен договор.
Сключен на какъв език апропо? Това е типично модернистко безумие от самоувереност
и самовлюбеност.) Ние трябва да си представим точно обратното и да се опитаме
да изградим картина, при която както нашата дейност се подчинява на процесите
в света, така и нашето общуване е вторично по отношение на някакви неща между
нас. Трябва значи да намерим самостоятелности, които подобно на глигана са самотичащи
неща.
Това всъщност е, генерално погледнато, въпрос, който би трябвало да се поставя
във всяка социологическа теория и да ни измъчва. Е ли обществото съвкупността
от индивидите си, или е нещо повече? Има ли неща в обществото, които са нещо
повече от индивидите? Сводимо ли е човечеството до петте милиарда, или представлява
нещо повече? Както са мислили старите философи, е ли общото нещо наред с частното,
или просто е наше интелектуално изчисление? Аз съм дълбоко убеден, че общото
винаги стои наред с частното и общностите не са просто разтворени в единичности
в света, а съществуват обособено*. (* Освен ако под “съществува” мислим скрито
нещо, което е в повече и много различно “съществува в пространството”. След
Декарт тази подмяна е честа, но не виждам причина и ние да я приемаме.) Теория,
според която в света има само индивиди и всичко е сводимо до тях и конвенциите
помежду им, е теория, предполагаща рационална дейност от страна на тези обособени
индивиди.** (** Идеята за комунизма е дълбоко модерна от тази гледна точка:
Обществото в крайна сметка бива рационализирано. При това се забравя мотивът
на тази рационализация, а той е дълбоко ирационален. Грижата за малкия, за слабия...)
И също способност на тази рационална дейност е да достига до други индивиди
по извънезиков и извънобществен начин. Това е невъзможно, това е илюзия,
която почива на друга илюзия че съзнание и самосъзнание са едно и също.
Да си представим света като съвкупност от субекти, кои то владеят комуникациите
си, означава да си представим света като субекти, самосъзнаващи всичко. Така
може да постъпи само богът, говоря концептуално. Само Бог е онова същество,
за което съзнание и самосъзнание могат да се покрият. Именно затова в модерната,
просветителска картина на света човек е Бог. Към него е отправена точно тази
претенция той напълно да самосъзнава всичките си действия. Неговият наместник
ученият, е самосъзнал половината, един индианец въобще почти нищо не е самосъзнал.
Затова от индианеца се прави Бог така хващат го, мият му зъбите по цял ден,
бият го и т. н., докато стане Бог. Той никога не става Бог, разбира се, настъпва
истинска трагедия, разстрелват индианците, които подучват другите да не искат
вече да стават Богове, и прочие. Целият морален патос на Новото време се дължи
на концептуалното усилие да се приведе човек в крайна сметка в съответствие
с тази дълбоко буржоазна доктрина18.
18 (За експанзията на модерността и цената на експанзията, за това имаме ли право
да налагаме нашето благо на другия, да го цивилизоваме, вж. цитираното произведение
на Цветан Тодоров “Завоюването на Америка” (завладяването на Америка според
него е един от най-големите геноциди в историята на човечеството...). Критика
на модерността от тази гледна точка вж. в доклад от изследване на Института
за критически социални изследвания в София “Археология на демокрацията”.)
Самият буржоазен свят е така устроен, че
всичко е удвоено и всичко е съизмерено, тъй като демиургическото съзнание-самосъзнание
трябва да може да ходи навсякъде; цялото пространство, в което е разположена
истинността, му е дадено. Обективно е това вътре в пространството и всичко извън
пространството въобще не е обективно. Картината на такава пълна съизмереност
се дължи на буржоата, за когото целият свят се свежда до дейности и техните
продукти. Светът е един и е безкрайно проходим за буржоазната дейност, съответно
за капитала и оттук за неговия теоретик. Под теоретик имам предвид типа рационалност,
установена някъде след Галилей. Перефразирайте впрочем самия него: капитализъм
е да оцениш всички неща, които могат да бъдат оценени, и да направиш оценими
тези, които не могат. Това е, общо взето, претенцията на модерната наука: самата
идея за математиката като универсален научен език е в това. Затова именно в
този свят се изливат такива дози насилие, каквито не са се лели в историята
на човечеството никога преди.19
19 (Това е добре показано в книгата на Георги Фотев. “Социална реалност и въображение.
Социологическо изследване върху Ренесанса”. София, 1986, “Наука и изкуство”.)
Аз се отклоних, но истината е, че повечето класически теории за общуването са
безумни. Те почиват върху предпоставката, че човек общува самосъзнателно.
В мъртвия свят от пасивни вещи живеят рационални същества, които общуват. Думата
е нещо като оръдие.* (* Езикът се схваща като средство. Т. е. като оръдие,
чрез което се действа. Комуникацията се привижда като един от видовете дейности
на човека. Наистина ужасно нелепо, но теоретически неизбежно за модерния учен.)
Да се опитаме да разобличим това като мисловна конструкция. Да общувам рационално
значи да опосредствам всеки акт на общуване с цел. Т. е. да общувам рационално
означава моите думи да са мои действия. Това наистина се случва. Аз казвам
“Дайте ми билет до Варна” реплика, която е действие. Има ясна цел, аз съвсем
ясно я посочвам. Вместо да се втурна зад гишето и да започна да дърпам от ръцете
на касиерката билетите, аз просто избягвам това, като го заменям с нещо по-кратко
и понятно. Това ми действие е опосредено от цел. Ако приемем за истина, че всичките
ми думи са рационални, то значи, че наистина всяка моя дума е опосредена от
цел. Как е формулирана тази цел? Очевидно с думи. Получаваме чистата глупост,
че ние сме опосредили думите си с думи, а тези думи са опосредили думите с думи
и т. н. Хегел нарича това лоша безкрайност. Освен че е методологически
погрешна, тази претенция е вяло глупава.
Какво е тогава общуването? Алтернативата е ние да не сме господари на думите
си, а по някакъв начин в обществото да съществуват неща, които като че ли дърпат
нашите думи. Подобно на това, когато палим огън и той подрежда нашите действия.
Кои са тези неща, които са скритите единици на общуването? Онова, което структурира
нашето общуване, вади го от нас и по неявен начин го организира? Защото от допускането,
че човек е извор на общуването си, то тече от него свободно в зависимост от
телесните потребности например яде му се, има сексуални потребности и т. н.
следва много дълга и скучна социална теория. И 90 на сто от ренесансовите
и постренесансовите теории за света са точно така устроени. Но каква алтернатива
имаме, как да мислим света като дирижиращ нашето общуване? Един вид излиза,
че има други субекти на общуване освен хората. И тук се появява някаква мисъл,
от която човек се плаши и иска да избяга от нея. А трябва да остане на нея,
разсъждението е съвършено правилно. Щом ние не сме демиурзи на нашето общуване,
има някой друг, който общува, но по някакъв неявен начин. Наистина си струва
тази мисъл да бъде домислена. Не ме подозирайте само, че ще говоря за духове.
Нека се върнем на нещо, което ви казах в самото начало. Можете двеста години
да изследвате тази кутия цигари и няма да установите по нея, че тя е моя. В
нея няма нищо веществено, което да я прави моя. Обаче никой от вас няма да я
вземе сега на излизане, надявам се. Ще я взема аз. Значи сякаш тя казва нещо,
говори някак си, че е моя. Истината е, че 99,9 процента от общуването ни
е погълнато от предметите. Или, както Маркс казва: предметите са погълнали
обществени отношения. И ние действително се натъкнахме на няколко подобни
случая познатия случай с портокала, който е кръгъл, оранжев и струва пет лева.
Това, че струва пет лева, въобще не е свойство на портокала, а отношение на
неговия притежател с мен. Даже още по-сложно, това са отношения на всички нас
едновременно. Защото продавачът казва пет лева, т. е. една съвършено абсурдна
хартийка, която взима в ръцете си срещу един съвсем реален портокал. Той обаче
изглежда по-доволен от мен, въпреки че аз съм изял портокала, а той само е взел
хартийката. Причината сте всички вие. Свойството на портокала “да струва” не
е природно свойство, а е някак си придадено на него от всички ни. Какво значи
всички нас това са нашите отношения. Следователно нашите отношения са станали
негово свойство.
И изобщо всички социални вещи до една са глътнали множество, множество социални
отношения. И при всеки допир с тези вещи човек възпроизвежда не само природното
отношение човек-вещ, а възпроизвежда всички социални отношения или част от тях.
Така е устроено обществото общуването не е и само се привижда
като свободно леене на знаци от един човек към друг. То е нещо много повече.
И ако трябва да отграничим къде са му границите, то ще стигнем до следния извод
на всички възможни граници на дейността стоят форми на общуване, които
обаче са се превърнали в свойства на вещи. Вещите са “погълнали” обществените
отношения и затова дейностите така се стиковат и ние без всякакви приказки
се разминаваме на улицата, без приказки успяваме да възпроизведем една гигантска
социална организация на труда. Без никакъв единен център на наблюдение на всичко
случващо се хората всеки път правят едно и също. Това всъщност е нашата загадка
от началото как е възможно в този привиден хаос да има ред, след като няма
единно съзнание, което да регулира. Това е възможно, понеже вещите са носители
на социални отношения. А ние сме само обикалящите ги присвоители на тези
социални отношения. Това, което Анри Пиерон допуска, може да бъде теоретически
показано децата няма да могат да присвоят обществените си отношения от вещите
и по тази причина, ако изчезнат всички индивиди над две години, тези деца няма
да станат като нас. Те просто няма да могат да вземат от вещите отношенията
помежду си. Отношенията между хората не се градят от самите тях, а са дадени
във вещите, които те имат и в много, много малка степен могат да бъдат регулирани
от самите хора. Нямам предвид тук само отношения на собственост, в никакъв случай.
Цялата социалност е зашифрована в нашите неща, които представляват кълба от
социални отношения, които ние всеки път съживяваме, щом се докоснем до тях.
Това е още един генерален отговор на въпроса как е възможно възпроизводството.
Възпроизводството, повтарянето, самата същност, човечеството се дължи на това,
че вещите носят социални отношения. Вещта не е само предмет на дейност, но
е и субект на общуване.
Да се върнем на примера с кафето от началото на лекцията. По какво разбрах в
магазина, че човекът зад щанда не стои между мен и кафето и не се отнесох към
него като към физическа пречка не го отстраних с цел да си взема кафето? Кое
е онова, което го прави магазинер и аз му повярвах, че кафе няма, и не се втурнах
да претърсвам склада му например? Кое прави магазинера магазинер? Условно казано,
тезгяхът. По-точно: самият магазин. Магазинерът бива направен
такъв от магазина. Помъчете се да си представите магазинер без магазин и ще
видите, че няма да ви се удаде. Обратното обаче може. Давам този пример, за
да илюстрирам, че в най-прост, даже вулгарен смисъл вещта носи социалните отношения.
Аз не съм виждал никога в живота си така наречения магазинер, но несъмнено имам
съвсем ясни и прости отношения с него и причината за това е тезгяхът.
Фактът, че той е магазинер, не прави ли всъщност и магазина? Понеже ако той
не продава вътре, помещението ще бъде просто стая с рафтове.
Това е красив въпрос и заслужава да го обсъдим. Вие казвате: “Той е магазинер.”
Безспорно трябва да има някакъв магазинер, но думата “той” няма никаква работа
тук. Магазинер е свойство, произтичащо от съществуването на самия магазин. Това
е предикат, който съществува вън и независимо от кой да е конкретен субект.
Вярно, ако не бъде лепнат за някакъв субект, той не може да стане предикат.
Но това е свойство на всеки възможен предикат в света, предикат сам по себе
си не може да бъде намерен. Ягодата е червена но червенината сама по себе
си не може да съществува, трябва към нещо да я прикрепите. Но магазинерството
като такова съществува и това е много важно, вън и независимо от конкретния
човек. И всеки един, застанал зад тезгяха, е магазинер, освен ако специално
не положи допълнителни усилия да покаже, че не е такъв. Например да пее, че
не е магазинер, през цялото време. Хората обаче ще си кажат що за странен магазинер
е този. Точно това ще се случи, защото той е магазинер с факта, че стои там,
самото социално отношение е там и той го надява върху себе си. Казах, че предикатът
трябва да се носи от субект и още по-лесно това може да се разбере във връзка
с отношение. В случая това е отношение, погълнато от тезгяха, което с появата
на двама души от двете му страни се възпроизвежда между тях. Разбирате, че отношението
е зададено в някаква такава структура:
A R B.
А се съотнася с В и ако няма А и В, отношението е само
латентно.20
20 (Тук се възползвах от символиката на модерната математическа логика и обозначих
отношението с “R” само за нагледност; един математически логик никога не би
приел да обозначи овещнено отношение като тезгяха по този начин впрочем той
не би приел и това, че отношенията се овещняват.)
И в този смисъл нашият тезгях (не знам как ми дойде точно тази дума
в главата) е самото отношение. Изключително важно е да видите общото съществува
наред с частното. (Защото магазинер е общо, то е значително по-общо
от аз.) Всъщност аз мога да произнеса изречението “Аз съм магазинер”,
но съвършена безсмислица е да кажеш “Магазинер е аз”. Общото съществува наред
с частното, частното обаче го присвоява, и то по един много важен за нас начин.*
(* Ще отбележа, че в една модерна теория отношението обикновено е “човек-човек”.
Този е магазинер, защото аз, купувачът, се отнасям с него така. Той играе роля.
Аз играя роля. Предмети няма: всичко е конвенция. Ученият се чувства либерално-свободен.
“Роб” е роля, “господар” е роля...)
Представете си общество, в което вещите не носят такова нещо. И всеки божи път,
когато се появи нов купувач, трябва да се прави механизъм на инициация на магазинера.
Защото ако го няма тезгяха, т. е. ако няма вещ, как може той да присвои отношение?
Само вещта му дава това, и то, обърнете внимание, в много странен статус. Досега
ние разграничихме два вида вещи самостоятелните вещи (които ни правят елементи
на природата) и средствата (оръдията). Но тезгяхът не е такъв, макар да може
и да “служи” за нещо.
Още един пример ще ви дам. Работник в министерството на отбраната означава човек,
който може да мине през една определена врата, а друг човек не може. Отношението
между работника в споменатото министерство и другия, неработещ там, е тази врата.
Друг е въпросът, че ако аз се помъча да мина и вратата в един момент ме пусне,
след нея стои човек, който ще ме върне. Но това е друг, много сложен въпрос,
върху който ще се съсредоточим по-късно. В примера с тезгяха можем да допуснем,
че много невъзпитан купувач прескача тезгяха и пренебрегвайки магазинера, си
взима необходимото нещо. Ако не проработи социалното отношение, т. е. ако изпадне
в криза не индивидуално отношение, а колективна дейност, тогава влизат в сила
множество механизми, които въз становяват реда. Обществото е изработило начини
да се справя с тези кризи. Това се случва само ако не сработи предметът като
социално отношение, но той в общия случай работи.
Отношението се носи от вещта, от самата нея. Излиза обаче, че в нея се съчетават
две неща хем е вещ, хем е носител на нашите отношения. И сега ще ви
помоля да си запишете четири думи и да ги обясните много кратко, като изключите
всякакво социологическо съзнание. Думите са “знаме”, “монета”, “сако” и “път”.
Моля ви за кратка дефиниция като отговор на въпроса “Какво е...?”. Ще ви хрумне
нормалното определение, което идва наум на 90 процента от хората:
знаме парче плат, на което е изобразен националният герб и служи...
монета метален паричен знак, който служи за...
сако връхна дреха, която се използва в някакви случаи...
път широка ивица за вървене.../настилка.../асфалтова пътека...
Както виждате, с пътя нещо не се получи и след малко ще ви обясня защо. Процедурата,
която сте извършили с първите три думи, е всъщност процедурата, която проследихме
по обратен начин като генезис. Знамето е парче плат т. е. сочите вещта като
природна; и следва: която... и тук сочите отношението. Отделили
сте материалното съдържание и сте посочили отношението, което то носи. По-добре
или по-лошо, е без значение, въпросът е, че това е начинът да обясним вещта.
Защо? Защото това е същността и, това е двойствеността, която тя притежава.
От една страна, е просто природна вещ, но, от друга страна, е носител на обществени
отношения. Затова монетата е парче метал, казахте вие, и последва изброяване
на обществените отношения, които тя носи.
Фиксирайки вниманието ви върху тази вещ, аз я поставих в криза; тя не работи,
тя не може да мине. Иначе за всеки възрастен човек е съвършено очевидно какво
представлява който и да било от тези предмети. Но ако го накарате да спре, да
не може да премине през предмета, той веднага ще направи практическа критика.
Ще покаже, запомнете тези категории, материалното и съдържание и социалната
и форма. Всяка една вещ в света има материално съдържание, т. е. е природна
и социална форма, която носи.
Да обърнем внимание на пътя, с чието определение очевидно срещнахме затруднения.
Пътят е толкова древна и трудна форма, че за цели две минути 20-30 умни хора
не можаха да отделят материалното съдържание от социалната форма. Пътят изглежда
само материално съдържание, сякаш не носи социално отношение. Истина обаче е
точно обратното носи прекалено много социални отношения и е доста трудно
да се намери материалният носител. Затова започнахте да говорите за чисто
материални носители на пътя асфалтова настилка, павета... Понеже не можахте
да отделите социалните отношения, вие се залутахте да изреждате материални съдържания.
Между другото всяка социална форма е форма на неравенство. Неща, които са
еднакви за всички, не са социални, а са чисто природни. И по тази причина,
за да разберете дали нещо е носител на социални отношения, трябва да видите
дали разделя хората на две части. Монетата например дели хората по един категоричен
начин, сакото също. В примера с пътя това не се случи. Въпреки това аз се ангажирам
с твърдението, че на близо 6 на сто от хората им е забранено да ходят по големите
пътища. И ако ги видят, ги ловят и ги предават на властите. Кои са тези хора?
Това са малките деца, вие не се сетихте. Ловят ги и ги предават на родителската
власт.
Изпитвам големи затруднения при своите обяснения и имам чувството, че накрая
нищо няма да разберете. Така или иначе с тази линия на анализ ще продължим следващия
път с категорията артефакт.
Да се върнем отново към категориите общуване и дейност. Спомняте ли си как описахме
основното отношение между двете? С коя категория характеризирахме механизма
“казвам-правя”, когато всъщност един казва, а друг прави?
Власт.
Най-общо казано, да. Съдържанието на всяка възможна власт е, че думите на едни
се превръщат в действие на други, общуването се превръща в дейност. Ако е вярно,
че вещите носят социални отношения, следва един много странен извод. А именно,
че 99,9 на сто от властта в едно общество е съсредоточена във вещите.
Например тезгяхът “говори” нещо като: “Стой оттатък!”. Аз съм купувач и в
това си качество не го заобикалям. Впрочем нека да анализираме този пример.
Ето го тезгяха. Появява се дете, което не е влязло в това обществено отношение.
Освен това съвсем естествено тезгяхът без хора не носи обществено отношение,
той е просто дървена дъска. Детето тръгва да го заобикаля, за да иде при шоколадите.
В този момент баба му, която го държи за ръка, му казва: “Тезгяхът не се заобикаля.”
И примерно така става три пъти. На четвъртия път детето вече няма нужда от бабата,
самият тезгях вече е естествен предмет*. (* Това не е някакво “обучение”
на детето. Или по-точно - не е само обучение. В света на детето се появява още
един предмет.) Или всъщност играе ролята на властта. Властта на бабата е родителска
власт, всъщност най-чистата власт. “Казвам-правя” тук е реализирано в най-буквален
смисъл. Важното обаче е следното живата власт на бабата над детето се е
пренесла във власт на вещта. Да се каже за тезгяха, че е на власт, изглежда
малко смешно. Но за парите май никой не се засмива. И така е с много неща, всъщност
с най-важните посредници в едно общество.
Сега има да открием нещо съществено. Всяка вещ, погълнала социално отношение,
е в това си качество посредник. Вие видяхте, че там, където се къса дейността,
възниква посредник, който я “лепи”; посредници са пунктовете, където дейността
вече не се къса, т. е. там, където тя се сглобява. Всъщност обществото е сглобка
между тези посредници. И материалното тяло на цивилизацията, всички вещи, са
просто съвкупност от по-силни или по-слаби посредници със самостоятелно поведение,
около които ние обикаляме. Сега можем пак да се върнем към нашия тезгях. Оказа
се, че той работи. Нека да обозначим термина така мъртва власт. Има
и по-кратък начин да се изрази това ред.
Ще спра да ви разказвам това като криминален роман и ще дам определението. Дефиницията
е такава: това, което в процес, като живо, ни се представя като власт, в
покой, като мъртво, ни се представя като ред. Редът е мъртвата власт, властта,
която не говори актуално. Редът е там, където вещта “заменя” думата. Когато
не успява да функционира пълноценно като вещи, погълнали социални отношения,
властта се съживява. Властовите импулси върху нас са милиарди, те се проявяват
от всяка социална вещ, до която се докоснем, в чийто периметър влезем. Където
вещта не успява да властва над мен, се появява онова, което виждам като власт
живият човек. (Въпросното министерство с вратата и човека зад нея.) Следователно
властта не е, както се привижда на всекидневния човек, група хора, които командват.
Властта е самият ред. А елементарната единица на реда е вещта-посредник. Вещите
самотанцуват своя гигантски танц, ние сме техните марионетки, хвърлени между
тях. (Без изцяло да се свеждаме до това.)
Има една важна визия, която обръща всекидневния навик. На пръв поглед вещите
са пасивни, наши покорни слуги, с които се разпореждаме. От другата страна стоят
едни лоши чичковци, които не ни дават да правим това. Истина е точно обратното
лошите чичковци помагат на вещите да функционират. Основното е, че вещите
работят и затова има общество. А там, където това не става, се явяват хора като
дейци на кризата на вещта, по-строго на кризата на социалните отношения. Когато
вещта е в състояние на криза, се появява живата власт и коригира тази нейна
кризисност. Веднага се досещате за примери където светофарът не успява да
кара хората да вървят на зелено и да спират на червено, се появява живият полицай,
който ги кара да правят това21.
21 (Вж. Н.-Елиасовия анализ в “Общественият натиск към самопринуда” във втория
том на “Относно процеса на цивилизация”, София, “Атика”, 2000 г., стр. 236 и
сл.)
Тук е мястото да насоча вниманието ви към главната привидност около властта,
главната илюзия, която тя създава около себе си. Властта изглежда като насилие,
като сила. Ако питате повечето хора, те така ще я дефинират*. (* И на много
езици самата дума е изведена от “сила”, “мощ”. Славяните обаче екзотично я слагат
на границата на думата “свобода” (волость, воля...).) Всъщност, както видяхте,
така изглежда не властта, а средството и да погасява своята неефективност.
Там, където властта е ефективна, тя е мълчалива и неподвижна самите вещи властват.
Редът се възпроизвежда без по-нататъшно усилие от каквото и да било слово. Живата
власт не е насилие, а механизъм, както казах, “казвам-правя”. Едно безпроблемно
вървене на думите през обществото. Само там, където думите се натъкват на преграда
и не се превръщат в действие, се прибягва към допълнителни средства на властта.
И насилието е само едно такова средство.
Каква обаче е възможната преграда на властта? На каква преграда може да се натъкне
думата, за да не се превърне в действие? Примерно казваш: “Стани!”, а той не
става. Установеният ред, да речем, е такъв влиза учителката и децата трябва
да станат. Това е характеристика на учителката, от една страна, на реда в училището,
от друга, и т. н. Ученикът го е видял, обучен е. Един обаче не става. Единият
вариант да не стане е да не я е забелязал. Учителката съживява властовия импулс:
“Стани!”, той очевидно чува, обаче не става. Какво всъщност прави той? Отговаря.
Казал е “Няма!” наум или на глас. Онова, на което може да се натъкне думата,
пронизвайки обществото, е просто друга дума. Начинът властта да не сработи
е от думите да последват не действия, а други думи насреща. Това е основният
сюжет, основният механизъм, в който живее човечеството независимо от типа общество,
в което се развиват събитията. Ако схемата дума действие е подчинението,
то схемата дума дума е съпротивата. Всяка дума в отговор е неподчинение,
обаче не в смисъл, че не сработва властта, понеже човекът не е чул или не е
доразбрал, а понеже той се противопоставя. И отговаря. Това се развива така
той казва, тя казва, той казва, тя казва... Затова изразът е “ще ме слушате
безпрекословно”, т. е. без да ми отговаряте. В смешния си вариант: “Като говориш
с мене ще мълчиш.”
(Надявам се сега да оценявате какво огромно властово значение добива писмеността.
Когато на него нещо е написано, говори самият камък. Представете си, ако хората
никога не са виждали нищо писмено и властта винаги е говорила в жива форма,
какво се случва, когато тя проговаря в мъртва форма. Камъкът не само стои и
обозначава, че това е началото на Египет, а на него нещо и пише. Това е така
нареченият свещен текст. Хората са до такава степен потресени от възможността
това не просто да бъде мъртво, а да говори, че цели религии са възникнали около
подобни неща скрижалите, надписи и т. н.)
Това беше важно теоретическо допълнение: какво се случва в сюжета, който нищим:
жива мъртва власт. В рамките на живата власт е възможна съпротива и
тя се състои в обратно изричане, в отговор. Типична класическа властова
формула можете да видите в древногръцките драми, където се появява цял хор,
който говори. Това е усилване, ефектът се получава от факта, че говорещите са
много. (Препоръчвам ви да четете обезателно един изключителен “романтик”, един
“ренесансов” учен с могъщо въображение Б. Ф. Поршнев.)22
22 (Б. Ф. Поршнев. “За началото на човешката история”, С., 1986, и включената
в това издание негова статия “Контрасугестия и история”.)
Ще си позволя още една бележка. По принцип в качеството си на всекидневни
хора не виждаме друго освен намиращите се в криза предмети. Само кризисните
неща отделят енергия. В тази стая е пълно с артефакти, които регулират нашето
поведение. Но не си представяйте само макрорегулация. Например във всеки момент
ние възпроизвеждаме обстоятелството, че ходим на два крака, а не на четири.
И други подобни светлината винаги е отгоре, стените са прави, а не скосени,
масата е повдигната, а не се намира на земята. Това всичкото е не защото така
е естествено, тъй като няма естествено, може всякак да е. Просто много предмети
са се погрижили аз да не лазя между вас, а да се движа на два крака така е
устроена дори дрехата ми. Хиляди предмети вършат работа в определен момент,
без да се виждат. Пак ще повторя, всекидневното съзнание забелязва само това,
което е изпаднало в криза, и го поправя. По същия начин, ходейки по улицата,
вие не забелязвате хората. Трябва нещо да се случи, за да ги забележите. За
да стане видим, предметът трябва да създава криза в дейността или общуването.
Искам да ви запозная с още една кратка тема. Тя всъщност съвсем не е кратка,
това е теорията на посредниците, която разработихме през осемдесетте години
с Деян Деянов, Кольо Коев и Лиляна Деянова. Но ще ви запозная само с нейната
“азбука” (и то с някои неминуеми огрубявания) и затова ще бъда кратък.
Досега говорихме за вещите като погълнали социални отношения, сякаш те всичките
са еднакви. Това обаче не е така. Има разнотипови посредници. Не всеки от тях
се държи като тезгяха. Някои се държат по съвсем различен начин и това е станало
причина за множество събития в историята на човечеството. Дадохме най-просто
определение на посредник това е обект, който носи отношения в себе си и разрешава
криза. Класическият пример на Маркс за размяната на стоки. Стока се разменя
за стока: стокастока.
Когато при тази размяна възникнат кризи, се появяват парите като посредник,
за да не се удължава безкрайно веригата от размени (един продава палта, трябват
му книги, другият обаче предлага кокошки и пр.). Структурата от стокастока
се превръща в стокапаристока. Това е съвършено обикновеното поведение
на посредник и парите много време и в много общества са функционирали така и
само така. В този случай парите не се различават съществено от тебешира например,
който има също някаква посредническа функция.
Общата формула е хм (медиатор)х.
Съществуват обществени условия, при които може да се получи т. нар. инверсия
в опосредняването. В частния случай с парите или в по-общия случай с всеки
един медиатор. Той може да се обърне и от междинно звено да се превърне в изходно.
Тогава движението в случая, който разглеждаме, ще изглежда така:
паристокапари'; т. е. мхм'
Парите се превръщат в стоки, за да станат повече пари. Посредникът може
да стане изходна точка и да се възпроизвежда за сметка на някакви процеси. Разбира
се, за целта парите трябва да станат самоочевиден мотив за някого. Как се казва
човекът, който е автор на това движение? Капиталист. Повечето от нас имат пари
в джоба си, но не ги превръщат в стоки, за да ги превърнат в повече пари. В
качеството си на капиталист обаче аз извършвам специални действия, давам си
парите за стоки, за да получа накрая повече пари. Това не означава, че понякога
няма да изпадна в първия вид отношения. Всеки капиталист, дори и най-алчният,
понякога се явява на пазара като обикновен купувач. Независимо от това основното
движение се е обърнало, парите са станали самоцел. Тук интересен е фактът, че
самият посредник от опосредстваща структура е станал начало на движението.
Въпросната теория23
23 (За теорията на посредниците може да намерите и у К. Коев. “Метаморфозите
на чужденеца”, София, Университетско издателство, 1985; Д. Деянов. “Диалектическая
логика и теоретическая история общественных посредников” в “Актуальные проблемы
взаимоотношения между формальной и диалектической логики”. Москва, 1987.; Деянов,
Коев, Райчев. “От история на обществените посредници към теория на всекидневието”
(доклад на конференция в Гьолечица, 1986). А също в: Л. Деянова. “Социология
на символните форми”, С., 1996, стр.155.)
различава три вида посредници (или посреднически структури).
(Думата “вид” тук не е много строга, защото тези видове са и фази на развитие
един по отношение на друг.) Тя, теорията, твърди, че всички посредници могат
да се разгледат като:
а) възпроизвеждащи качеството;
б) количествено експанзиращи;
в) възстановяващи мярата*. (* Посредниците тип “а” възпроизвеждат общност. “б”
са разлагащи общността посредници. Тип “в” възстановяват общностите.)
Само за да ви е по-лесно да си представите: в “а” влизат повечето предмети в
света нашият тезгях, камината вкъщи. (Това са, така да се каже, обикновените
посредници). В “б” влизат “подлуделите” посредници от типа на парите при капитализма.
Но това е и “знанието” (в науката) и много други. Тези посредници са склонни
към самоцелно количествено нарастване. Третия вид Деянов, Коев и Деянова наричат
“възстановяващи мярата” посредници: това са всички нови предмети, несъществували
допреди, които разрешават определена социална криза.
Видимо с просто око е, че всеки възможен посредник възниква като тип “в”, а
после става тип “а”. Някои, много рядко, само при специални условия, се превръщат
в тип “б”.
Няма да влизам в подробности ще имате възможност по тези въпроси да чуете
самия Деянов. Повече от тази “азбука” и не бих могъл да ви кажа, без да въвеждам
апарата на Марксовата силогистика, а това само би ни отклонило излишно. Искам
да отбележа само две неща:
Първо, колкото и да експанзира даден посредник, той може само да изтласка в
периферията, но не и окончателно да унищожи или да подчини на себе си всички
останали посреднически структури. Затова и неговата доминация винаги е временна.
Второ, количествено експанзиращият посредник има свойства на привилегирована
гледна точка. В движението “паристокапари'” или, по-общо, в движението “мхм'”
гледната точка, която се разкрива, ако гледаме откъм първия член, е много особена.
Само си представете. (Абстрахираме се от всичко освен от това движение. Т. е.
вземаме обитателя на тази структура само в качеството му на такъв на капиталист,
на учен и т. н.)
Ако целият свят изглежда само начин тази структура да се “затвори”, т. е. парите
да се превърнат в повече пари, знанието в повече знание и пр., то тогава несъмнено
целият свят ни става по един особен начин понятен. Ние ще знаем “истината” (т.
е. съдържанието на движението, абсолютния мотив, така да се каже) и в същото
време ще виждаме някакви хора, които правят-струват, но не знаят какво, имат
“илюзии”.
Виждате, че условията за привилегирована гледна точка са изпълнени двойното
знание е налице, макар и в малко по-специфичен смисъл.
Тук е моментът да засегна и един въпрос, който е изключително важен, но ще остане
в периферията на интереса ни. Немалко сериозни мислители са се опитвали да изградят
теория, според която властта и собствеността имат единна “субстанция”, представляват
нещо едно в произхода си, във функцията си. (Тук социолозите приличат на физиците,
които от дълго време се мъчат да построят картина, в която фактът, че тече ток,
и фактът, че камъните падат надолу, се оказват проява на едно и също нещо.)
В описанието, което развиваме, има по въпроса един допълнителен шанс.
Категорията “собственост” просто плаче да бъде описана като универсална привилегирована
гледна точка. То е почти на повърхността: всеки предмет на нечия собственост
разделя света на две ясни части и предполага съществуване на “двойно знание”.
Фактът на притежанието (доколкото се изисква от участниците в дадена ситуация)
е тяхното съвместно позоваване на огромно невидимо “око” или на привилегирована
гледна точка, от която предметът е видим по два начина. На всичко отгоре има
и правила, по които собствеността се сменя, т. е. има правила на смяната на
гледните точки на участниците, което си е очевидна проява на въпросното привилегировано
гледище.
Но преди да възтържествуваме теоретично, трябва да направим две важни уговорки.
Първо “собствен”, “мой” е напълно и безрезервно понятно само когато става дума
за унищожаването на предмета, за потреблението му. Морковът е мой, в смисъл
че аз го изядох тук няма нищо за проумяване. Но тайната на собствеността като
обществено отношение засяга тъкмо обратния случай: че морковът е “мой” или
“твой”, когато спокойно си лежи в кошницата. Тоест проблем е развитата форма
и нейната неизводимост от изходната. Нещо повече, нейната противоположност
на изходната форма, защото става възможно “ти да си изял моя морков”.
Втората голяма трудност е, че въпросната универсална гледна точка има някакво
странно ограничение и то важи за всички общества. А именно: няма и като че ли
не може да има общество, в което да не е ограничен самият възможен предмет на
собственост. За всяко общество е вярно, че всички предмети се подразбиват на
такива, които могат да бъдат собственост, и на такива, които просто не могат
да бъдат собственост на никого.
И двете трудности ще отпаднат, ако положим усилие да си представим, че “мое”
(т. е. формата, която днес за нас е естествена) е производно на “наше”
и е негово много късно усложнение.
В такъв случай нещата изглеждат по следния начин: формират се две общности по
отношение на всички предмети. Гледището на доминиращата общност е, че
предметите са техни. Гледището на доминираната е обратното. (Думата “техни”
тук не трябва да ни подвежда: те не мислят кравите за “свои”, те просто си взаимодействат
с тези крави, както са свикнали. Новото е, че “другите”, илотите, така да се
каже, не могат да правят това. Виждате, че така се обяснява парадоксалното
“ти ядеш моето”.)
В степента, в която двете общности започват да изграждат над-общностно взаимодействие
(т. е. в степента, в която те започват да се оказват едно общество), се появяват
серия от предметности, неподлежащи на категоризиране като собствени на някого!
(Което е и отговорът на втората трудност: в предметното тяло на социума възникват
цели сегменти, които нито са собственост, нито не са собственост: те просто
не делят света на две общности).
Ако казаното е вярно, то по произхода си собствеността е бивша власт. Само
че не “индивид над индивид”, а общност над общност.
Впрочем казват, че така е възникнала и държавата: като доминация на превзелата
общност над превзетата. А историята на държавността е история на образуване
на обективно гледище (т. е. на предметности), от което тези две вече не са противопоставени
като чужди, а само като различни в рамките на едно (т. е. като класи, ако употребим
традиционен термин).
Приключвам с това. Последното теоретично отклонение ми трябваше по-скоро за
да ви покажа възможностите на развиваната теория. В моите очи проблемът все
пак си остава проблем, защото казаното все още не описва достатъчно добре дара,
даряването.
И все пак има с какво да се гордеем: всъщност собствеността е власт.
Но не защото “собственикът се разпорежда”, а защото гледището, от което собствеността
е възможна, съдържа безграничната власт на едно “ние” (невидимо, но присъстващо)
и едновременно пълна еднаквост на гледищата на всички възможни “те”.
|