|
Пловдив, 21.11.1997
В анализа дотук ние вървяхме към отговор на два основни въпроса как е възможно
такова устройство на социалния свят, че нещата да се повтарят, и как е възможно
това повторение да престане да бъде такова от само себе си. Забранихме една
основна процедура, а именно придаване на демиургична роля на съзнанието. Не
искаме да се постулира такова независимо от всякаква социалност съзнание, което,
от една страна, гарантира повторяемостта на нещата, а, от друга, осигурява тяхната
променяемост.
Сега мога да формулирам тези основни проблеми в друг план, като просто ги нарека
с друга дума, която обикновено се използва. Първият въпрос е за всекидневието,
а вторият е въпросът за историята. Всичко, върху което разсъждавахме
досега, може да се формулира така: как е възможно всекидневието (т. е. повтаряемостта
на нещата) и какви са неговите свойства? и как е възможно, след като всички
сме потопени във всекидневието, да има история?* (* Както показва Кольо Коев
още в дисертацията си върху феноменологическата социология на Алфред Шютц, всекидневието
не трябва да се мисли както при Шютц като “върховна реалност” (в противоположност
на “крайните полета на значение” като изкуство, наука и т. н.); тъкмо обратното
с експанзията на модерността всяко едно от тези полета подлежи на овсекидневяване.
Всъщност това следва и от теорията на посредниците.) Как човечеството не просто
се върти в този кръг като катерица в колело, а все пак се движи нанякъде. По
пътя, по който упорито бягахме от човечето в главата като обяснителен модел,
се натъкнахме на възможност да обясним нещата, като предположим безумието, че
предметите са някак като живи. И се оказа, че съвсем точно сме напипали посоката,
и това смело предположение се оказа вярно. Предметите са живи, в смисъл че
те са глътнали обществени отношения. Те са съвкупност от обществени отношения
и тази съвкупност от отношения представлява тяхната, както казах миналия път,
социална форма. За всеки обществен предмет вие можете да си поставите задачата
да разграничите социалната форма, от една страна, и вещното, материално съдържание,
от друга. Разбира се, тази социална форма не е естествена, не е натурална. Тя
съществува само защото ние сме живи. Нашият живот, нашият танц около предметите
я поражда и я удържа върху предмета. Спомняте си, предположихме по Пиерон, че
ако всички хора освен децата умрат, социалните форми ще загинат, децата няма
да могат да влязат в тези отношения.
Действително при отговор на въпроса: “Кое е цар?”, трябва да се посочат короната,
тронът, мантията. Но все пак в това трябва да влезе и самият цар. Предметите
носят социалните отношения, но само в процесите на дейност и общуване тези отношения
възкръсват. Те се актуализират само когато текат двата процеса, които се
опитах да ви покажа, че са противоположни по характера си процесите на общуването
и дейностните процеси. Намерихме и още един краен, фундаментален извор, а именно
природните процеси, присвоявани от човечеството всички тези глигани, огньове,
водопади и т. н. Фактически те са крайният извор, пораждащ и променящ социалните
структури. Само че не-пряк извор: слънцето движи листата на това дърво. То нагрява
земята, нещо става с топлината, въздухът се раздвижва по определен начин и в
крайна сметка се появява вятър, който поклаща листата. Но крайният извор е слънцето
и ако то угасне, листата скоро ще престанат да се движат. По същия начин крайният
извор на социалните структури и тяхната динамика са естествените процеси, които
присвояваме и опосредстваме. Те са алфата и омегата, животът ни в крайна
сметка се свежда до това те да се повтарят. За разлика от покоящия се предмет,
ето тази писалка примерно, която аз мога да местя както си искам и нищо с нея
няма да се случи, ако обществото не танцува по определен начин около огъня,
той ще угасне. И това е в сила за цяла серия процеси в природата, наречени
социализирани, явяващи се краен извор на социалните структури.
Това, разбира се, е едно материалистическо разбиране за историята.* (*
Както в началото Маркс е наричал това, което по-късно Енгелс преименува на “исторически
материализъм”.) Възможни са радикално различни доктрини, но всичките ще имат
един общ знаменател вие ще трябва да натоварите човешкия или някакъв друг
дух с креативни функции.** (** Не случайно, подчертавайки некласичността на
Марксовите открития, Мамардашвили казва: “Марксовото мислене е първото в историята
сериозно мислене без бог.”) Някои мислят, че между тези два избора има предимно
ценностен приоритет. Дали ще предпочетете да гледате на обществото като материалисти,
т. е. да изгоните съзнанието и да обяснявате без него, и самото съзнание да
се яви само късно определение на това, което ще обяснявате? Или, обратното,
ще поискате духът да движи обществото? Възможно е при обяснение на света да
постулирате духа на човека или на някакво по-висше същество, което по същия
начин последователно ще нарисува такава картина. Тези два типа доктрини пронизват
човешката история откакто свят светува; едва ли има основание да се твърди,
че едната е “по-правилна” от другата.*** (*** Понеже и двете са важни за хората;
хората обичат да ги строят.) Те могат да бъдат упреквани само от вътрешна гледна
точка в тяхната евентуална нелогичност. Следователно ние не опонираме на този
втори възможен вид концепции, а просто не се интересуваме от тях в случая. Един
път поискано, материалистическото обяснение ще ни принуди да влезем в множество
мисловни трудности. Причината е, че ежедневно, ежесекундно възниква привидността,
че духът произвежда обществото.
Казаното дотук беше съвсем бегло обобщение на предишните ни лекции, просто за
да си припомните основните моменти. Днес ще се постараем да извървим още няколко
отсечки.
Първата отсечка ще завърши пътя по проблема как предметите пораждат социални
структури. Учудих се, че не зададохте един логичен въпрос, докато коментирахме,
най-общо казано, присвояването на природните процеси. Огънят гори и до него
трябва да има структура от действия, която да поддържа това горене. Действието,
помните, е елементарната единица на човешката дейност и горейки, огънят е “задал”
серия от последователни действия. Примерно единайсет на брой цепя дърва, хващам
съчката и т. н. И със самото това е задал структурата в нейната основа, предопределил
е начина на извършване на тези действия от един човек, от двама, от група
и пр. Така или иначе социалната структура, матрицата на това, което ще прави
обществото, произтича от природата. И това е в сила за всички социализирани
процеси глиган, който трябва да хванеш, див кон, който трябва да опитомиш,
и други подобни.
Мислех, че веднага ще се сетите и ще попитате за един вид процеси, които
не са присвоени от природата, а са вкарани в нея.24
24 (Вж. много важната теория за дейността на Хана Арент в “Човешката ситуация”
(бълг. превод 1997, в “Критика и хуманизъм”), разграничението между труд, произвеждане,
действие, т. е. три фундаментални човешки дейности, три основни категории на
човешката ситуация, на vita activa. А също и критиката на Хана Арнет към Марксовото
разбиране на труда, към това, че “трудът е вечно природно условие за човешкия
живот и следователно е независим от която и да е обществена форма на този живот”
(впрочем припомням ви малко известния факт, че книгата на Арент се основава
на неин курс лекции върху Маркс).)
И това са всички машини.
Глобално погледнато, всички машини, които правим, са нещо обратно на случващото
се на човечеството в домашинния период. В този период човечеството разглежда
природните процеси и само ги опосредства в своя полза, поддържа ги. Естествено,
в някакви параметри. Едно земетресение даже и до момента не е обобществен процес.
Ако сега започне да се тресе, единственото, което можем да направим, е по някакъв
начин да се пазим. Но още не владеем начини, с които да превърнем този процес
в полезен, приемлив или контролируем. Някой ден, ако техниката много се развие,
може да има даже такова шоу “Земетресение в Невада”, 200 долара билет. Какво
ще са направили тогава просто ще са успели да опосредстват, т. е. да социализират
процеса, да го присвоят и да го използват според характера на нацията си.
Да се съсредоточим върху машината. Тъй като този тип предмет играе ключова
роля в историята на човечеството, струва си да се поумува около него. Машината
на пръв поглед е нещо като социализиран процес наопаки. Процес, симулиран от
нас, сякаш е природен. Преди всичко е много трудно да се дефинира какво
е машина. В “Капиталът”* (* Глава ХII ХIII (т. 23 от Събрани съчинения).)
Маркс има изключително интересно разсъждение на тази тема. Той заварва една
отдавна вече забравена тогавашна дискусия между хора от точните науки.
(Науката от това време въобще схваща главната си задача в точното дефиниране
на нещата. До такава степен отегчителна задача, че ако отворите една от немските
енциклопедии от ХIХ век, ще видите, че там картата на Америка е описана с думи.
Това описание заема примерно 16 страници, така че ако следвате точно този идиотски
текст, можете едва ли не да си нарисувате истинската физическа карта на Америка.
Това се схваща като истинска наука обаче за разлика от някакви несериозни рисунки.
Същински научното е да положиш гигантско мисловно усилие; удоволствието е греховно.)
Да се върнем към двете опитващи се да дефинират машината теории, които Маркс
заварва. Те са много елементарни и понятни. Едната теория се опитва да покаже,
че машината е сложен агрегат. Примерно лостове, само че много на брой и наредени
по определен начин. Просто казано, няма качествена разлика между машината
и отвертката. Механизъм, добавен механизъм, добавен механизъм и т. н. Получават
се абсурди, защото излиза, че всяко човешко устройство е машина. Копчето е машина
според това определение, защото то в края на краищата е кръгъл предмет, пробит
на две места, през него минават конци и т. н. Тази дефиниция се оказва твърде
широка и умира в себе си, защото обяснява всичко. Втората линия, по която се
мъчат да разсъждават, е, че машината замества усилието на човека. Машина
е онова, което вместо човешки сили използва сили на природата. Според това
допускане излиза, че волът, който тегли ралото, също е машина и изобщо винаги
е имало машини. Проблемът е, че и в двата случая се опитват да намерят определението
на машината на нейна страна.
(Вие винаги ще бъдете по-силни от всеки ваш опонент в социологията, ако при
някакъв проблем примерно разглеждате предметите веднага се сетите за социалните
структури. А когато нещо зацикли по отношение на социалните структури, веднага
се премествате на предметите. Когато нещо не е разбираемо, се обръщайте към
неговото огледало, към това, което го е направило, към неговата противоположност.)
В случая, колкото и да се взираме в машината, няма да видим нейната диференция
и специфика. Няма да видим онова, което я прави такава, каквато е. Защото липсва,
казва Маркс, “историческият елемент”. Ние не я разбираме, защото не я разглеждаме
като социална структура. Именно затова Маркс се опитва да направи теория
за машината като социална структура. Тя е сводима до едно изречение, дефиницията
е такава: машината е бивша манифактура. Маркс е ученик на Хегел, а, помните,
в хегелианската терминология “бивше” значи “същностно”. Всяко минало битие е
същност. Като казва, че машината е бивша манифактура, той казва: машината
е всъщност манифактура. Т. е. социална структура, снета в предмет.
Теорията е много изящна и дава изключително интересни резултати. Защото, когато
се появяват първите машини, първите вкарани в предмети особени социални структури,
те взривяват света. Причината е, че размножават социалните структури.
Всяка репродукция на машина, всяко производство на машина, всяко закарване на
такава в друга държава променя тази държава. Но не защото машината е поредната
много по-умна отвертка и не защото тя е много силен чук, а защото носи в
себе си социална структура, която бълва от нея обратно и преоформя социалната
тъкан. * (* Латур предлага анализ, близък до този по повод Пастьоризацията на
Франция.)
Как става това? Теоретически достигаме до това следствие, би трябвало да го
видим в детайли. Лесно е да се види. Например аз работя с не-машина, сглобявам
тази запалка в собствената си занаятчийска работилница. Имам на разположение
отделните парчета едното се изковава, другото се дялка от абанос, третото
се обработва по някакъв начин. Значи аз взимам първото, сглобявам го с второто,
добавям третото и така нататък; накрая затварям запалката. Това скучно описание
ми беше необходимо само по една причина. Кой е субектът и къде е целостта тук?
Аз напълно разбирам смисъла на действието си по завъртане на гайка номер четири
по силата на факта, че трудът ми е обозрим, аз съм решил ще произведа накрая
запалка. Тя е моят мотив, аз съм го подразделил на цели. Ако сме двама с калфата,
той разбира, че аз ръководя процеса и вижда много ясно, че съм му предоставил
да извършва една конкретна операция. И, да кажем, го бия през ръцете, ако го
прави лошо. Той напълно разбира смисъла на труда си, трудът е понятен и конкретен.
Нашето разделение на труда е технологически съвършено прозрачно. На мястото
на този калфа ще се появи и трети, и седми такъв, манифактурата може да бъде
много голяма, но субектът на производството все още са хората.
Щом сложите машината, това се инверсира. Ако внедрите машина, която да прави
сама тези три отделни части, а до нея сложите един човек, който извършва само
едно определено движение по нея, настъпва радикална, много важна промяна. Човекът,
който прави нещо на машината, не е вече субект на труда си. Субектът на труда
е машината, която “знае” и гарантира цялото; тя сглобява цялото и ще “разбира”
запалката като краен резултат. Този до нея само и помага. И затова той не
е занаятчия, а работник. И трудът му не е конкретен, а абстрактен.*
(* Това е доста огрубено казано; в Марксовата теория абстрактен е всеки труд,
доколкото създава стойност (а не потребителна стойност); с машината обаче абстрактният
труд става практическа истина.) Той върши труд изобщо и по тази причина
става човек изобщо. В до-машинните общества човекът е бил понякога даже
обозначаван по своя труд, описва себе си чрез своя труд. Дори името му понякога
се извежда от неговия труд Калайджиев, Абаджиев, Бояджиев и т. н. Трудът е
от най-важните определения на неговата личност. И обратното в следмашинните
общества трудът от най-важна, централна за живота на индивида дейност се превръща
в абстрактна, непонятна дейност. Работникът може да дърпа една ръчка цял живот
и изобщо да не знае какво излиза накрая от машината. Впрочем това е и общият
случай има само някаква бегла представа.
Кой е произвел това абстрактно работещо същество? И в крайна сметка частично
същество? Кой го е поставил в съвършено други структурни отношения с майстора
например? Майсторът вече не иска от работника да шлайфа съвестно, не се аргументира
през лошия продукт. От работника се иска да идва в определен час и да маха с
четиридесет маха в минута или да дърпа, натиска и т. н. в зависимост от машината.
Най-важното инверсирана е субектността. Социалната стуктура се е възпроизвела
в два смисъла. Първо, тя е самоценно-самоцелна. Второ, тя е превърнала
конкретния индивид в абстрактен индивид. Породил се е абстрактният труд,
трудът изобщо. А когато се поражда трудът изобщо, се пораждат и сума други
неща. Например образованието изобщо. Никой от вас не може ясно да отговори на
въпроса защо учи. Детето също. То просто учи, за да научи азбуката. Никога преди
не е било така, учението е било построено на съвършено друг принцип. Сега обаче
училището произвежда абстрактно трудещи се.* (* Тофлър казва в “Третата вълна”,
че трите курса на скритата учебна програма в училищата на втората вълна (т.
е. в модерните училища) са по точност, по послушание и по монотонно повтарящ
се труд (стр. 55 56).) Можем да вземем за пример и здравеопазването, абсолютно
същото е. Човекът става абстрактно болен. В модерността в медицината престава
да се лекува конкретният човек, започва да се лекува болестта. Т. е. не лекуват
мен, а болния ми крак, към който аз се явявам придатък. С появата на абстрактния
труд възниква абстрактна медицина, образование, музика... (С последното споменато
не визирам абстракционизма като течение, а производството на музика неизвестно
за кого, неадресирано.) Човек се оказва разглобен, животът му е разглобен. И
кое е първопричината? Първопричината е машината, която изхвърля този вид социални
структури.
Казвам го много грубо само за да видите логиката на процеса. Вещта, в случая
една много особена вещ, вкарва в себе си една социална структура манифактурата.
Самата машина започва да изхвърля от себе си социални структури и това има дълбоки,
много дълбоки социални последици. Защото постепенно привежда в съответствие
всички сфери на човешкия живот, разглобява самия човек. И за 200-300 години
вие имате съвършено друг свят. Това са вторични ефекти на този първи организъм
машината, който е една от първопричините на всичко това. (Казвам “една от”,
защото случилото се не може да се разбере без анализ и на едновременно експанзиращия
посредник “пари”.)
Сега ще направя една методологическа скоба, която може да ви се види интересна.
След като Маркс е изградил своята теория за машината, нещата изглеждат така,
сякаш неговата теория е продължение на предходните две. Един вид: Маркс
се качва като по стълбичка; а предишните две са стъпала от тази стълбичка. Той
просто добавя трето. След него евентуално ще дойде още някой и ще имаме четвърто
стъпало и т. н.
Така историята на науката ни се привижда като постъпателно развитие. И ние така
и говорим: “история на възгледите за машините”, “история на еди-какво си” и
пр.
Виждаме обаче, че познавателният процес изобщо не се развива по този начин (така
да се каже, “еволюционно”), а съвсем иначе (“катастрофично”, условно казано).
По-конкретно както родителят въвежда в стаята Дядо Мраз и със самото това вече
произвежда привилегирована гледна точка, така и научната революция вероятно
се свежда до въвеждането на нов предмет (теоретически предмет), който е обективен
носител на привилегированата гледна точка. (А тази точка пък е обратно условие
за възможност на научната революция.)
Разбирате ли? Колкото и да се вглежда в, да речем, “механическата теория” за
машините, Маркс (и неговия читател) не би открил нищо (освен някаква вътрешна
непоследователност, да речем). Тази теория ни става “понятна”, ние я “снемаме”,
би казал Хегел, съвсем по друг начин. Ние (в случая следвайки Карл Маркс, естествено)
започваме критически да разбираме въпросната теория само защото сме конструирали
нов, досега не съществувал теоретически предмет (носител на нашето привилегировано
гледище). Един вид сме въвели в помещението Дядо Мраз. И както като родители
започваме да виждаме какво мислят децата, така и тук: веднага разбираме защо
хората са построили такава теория.
Колкото до самия Маркс, за мен е несъмнено, че привилегированото гледище, направило
възможен марксизма, е гледната точка на комунизма. Именно наличието на този
теоретически предмет прави възможен марксизма като критика. (Критиката
на политическата икономия, материалистическото разбиране на историята като критика
на съществуващите идеологии и т. н., и т. н.)
Респективно: силата на марксизма е “равна” на силата на този предмет. В момента,
когато “комунизмът” (като теоретичен конструкт) се изчерпа (т. е. престане да
дава нови критически съдържания), та в този момент марксизмът става непродуктивен
(което и виждаме на практика във втората половина на ХХ век).
Но не е за марксизма въпросът. Излиза нещо много по-общо: самата възможност
за критическа теория се оказва свързана не с някакъв вид вглеждане в съществуващите
неща и теории за тях, а със създаването, измислянето на нов теоретически предмет.
Последният е предусловие за възможността да се обитава привилегировано гледище,
а следователно и да се строи критична теория (и донякъде до това се свежда може
би движението на науката напред: но не постепенно, а на тласъци).
Ако казаното е вярно, излиза, че научните революции не са просто поява на конкурираща
парадигма, а на въвеждането на някакъв вид теоретични предметности, които правят
възможна новата парадигма.* (* Ще си направя удоволствието да кажа, че от древногръцкия
“апейрон” до “ефира” на физиците от ХХ век научните революции имат в дъното
си подобен механизъм. Пита се обаче откъде ученият-революционер, реформаторът
на науката, взема този нов предмет, този носител на привилегировано гледище?
Отговорът е: от отвъдното. Но преди да затвори тази книга възмутен, нека читателят
на това изречение прочете и написаното в лекция 5-а и 6-а от настоящата публикация.)
И не че унищожават предишната, а по-скоро я правят частично вярна, ограничена
като фактически посочват, че гледището, направило възможна тази предишна парадигма
е произвело не очевидни, а само ограничено верни резултати. Усещате ли какво
би означавало това? Би означавало, че в дъното на процеса на познание откриваме
властови по същината си функции и структури. Гротескно казано: излиза, че гносеологията
е подраздел от някакво общо теоретично описание на властта!* (* Каквото макар
в съвсем друга връзка можем да прочетем като намек и у Фуко.)
И онова, което после заварваме като позитивна история на науката, е просто резултат
от действието на тези привилегировани гледни точки, но без самите тези гледни
точки! (Които отмират, забравят се като несъществено скеле, отпадат.)
Връщаме се към нашата машина, която е погълнала по невидим начин важна социална
структура. В рамките на тази дефиниция компютърът машина ли е? Можете ли да
кажете, че компютърът е бивша манифактура? Компютърът е бивше “счетоводство”,
бивша институция. Той не е машина, защото няма това основно свойство да изхвърля
от себе си абстрактен труд. Той е съвършено друг тип устройство, което произвежда
ред, подрежда. И ще преобърне историята на човечеството. Машината унищожи
стария свят и роди модерния. Компютърът ще унищожи този свят и ще роди следващия,
господ знае какъв. Това е властови предмет, който е в състояние да извършва
координация и управление и да се самомножи. И ще развива единен световен квазиред
това е главната последица от възникването на компютъра без стоящ отзад субект.
Той самият ще гарантира властовите потоци без участие на никой жив субект. Помислете
си за възможните последици от развитието на компютъра от тази гледна точка,
какви социални структури ще събори. Точно както машината ни направи абстрактно
трудещи и в резултат много от областите (образование, медицина и др.) също станаха
абстрактни и се промени всичко. Компютърът ще направи горе-долу същото. Първите
очевидни последици ще унищожи държавите, ще премахне националната идентичност...
Любопитно ми е какво ще направи със семейството, не знам. Мен ако питате, ще
уеднаквява възрастите и половете, а може би ще “създаде” трети пол.
Главният взрив, който е заложен в компютъра, изобщо не лежи по линия на очевидното.
Очевидно е, че компютрите изключително усилват разни съществуващи неща (по-добри
комуникации, прекрасни машини и т. н.). Очевидно е също, че от компютъра възникват
нови явления примерно Интернет.
Но главната промяна е съвсем другаде. Точно както машината изглежда просто една
по-производителна манифактура, а всъщност променя света през съвсем друго
през появата на абстрактен труд. Компютърът създава глобален квазиред и с това
възниква уникална, безпрецедентна възможност за поява в произволни пунктове
на властови центрове. Съвсем скоро ние ще заживеем в свят, в който ще възникват
общности и групи хора по съвсем нов, непознат начин. Сега не само редът (езикът,
религията, обичаите), но и мястото (страната, класата...) няма да са ограничение
на групирането на хората. С други думи в обществото на компютрите ще възникнат
принципно нови социални структури. По принципно нови начини ще се присвоява
социалната субектност.
Разбира се, казаното дотук е само опит да си представим, да добием наглед
за компютъра като не-машина. Но както средновековният човек би се затруднил
да си представи машинното общество (и в неговите очи колите биха били само по-съвършени
каруци, което не че не е “вярно”, но скрива от погледа главното появата на
абстрактен труд), та така и ние, оставайки в рамките на представата, на въображението
си, неизбежно мислим бъдещето като разширено настояще. Не според мярата му.
Има ли алтернатива, обречени ли сме? Не, защото има теория. Трябва внимателно
да се вслушаме в изводите на теорията, а чак после да се опитваме да си представим
какво би значел подобен свят, подобна картина.
Компютърът не е машина, защото същността му е властова, той е бивша властова
структура и “размножава” властови структури, където попадне. (Както видяхме
и за машините: те произвеждат абстрактен труд и абстрактни индивиди в перифериите,
които са “заразили”.)
Имаме следователно нещо като “абстрактна власт”. Власт изобщо, преди всякакво
дейностно съдържание.
(Ако ви се изплъзва нагледът, визията за такова нещо представете си го като
римски легион, който завзема поредната провинция и налага силово римската юридическа
система, независимо какъв е етносът в местността, независимо въобще от всичко.)
Теорията говори за две основни следствия, които можем да очакваме от появата
на компютъра. Първо. Поява на огромни и универсални властови структури, способни
да разширяват периметрите си без ограничения в обема и почти без ограничения
във времето. От наша сегашна гледна точка това са могъщи социални технологии.
Мисленето в мярата на самото това бъдещо общество теоретически звучи така:
възпроизводствените процеси ще съществуват, ако и само ако са глобализирани,
включени в гигантски властови игри.
Не-глобализираното в известен смисъл не съществува в такъв свят. (Казано в маниера
на Хегел не е действително.) Защото автоматично ще се възпроизвежда само глобализираното,
подвластното на възникващата гигантска абстрактна “ничия” власт. Другото ще
се оказва случайно, несъществено, пренебрежимо и унищожимо. Не-глобализираните
неща няма да имат системни гаранции за своето оцеляване. (Което не значи, че
няма да оцелеят, а че ще изискват специални субектни усилия за оцеляването си.
Щe съществуват “насила” само защото някой ги иска и докогато някой ги иска и
поддържа.)
Второ, на страната на индивида, такъв нов свят би се явил като пълна подконтролност
на този индивид, по силата на очевидното обстоятелство, че в такъв свят не би
имало участия на индивида в отделни видове ред. Глобализираното ще свърже
не само властите над човека. То ще свърже необратимо и отделните сега светове,
в които човек е потопен.
Друго теоретично следствие, в което съм почти уверен, е, че в такъв един свят
основните разломи, основните противоречия ще лежат по линия на опозицията “интеграция-маргинализация”.
По-пряко казано: субективността ще може да бъде силово присвоявана (т. е. срещу
властта ще може човек да се бунтува, казано с нашите сегашни думи) само чрез
колективно маргинализиране. (Което в нашия сегашен свят звучи като “дървено
желязо”, но теорията говори тъкмо това.)
От това също така следва, че една изключително важна характеристика на Модерност
ще изчезне. А именно, че политическата борба и политическата революция са главни
форми на противопоставяне срещу властта и собствеността. Така че можем да заподозрем
появата на свят, развил форми на не-политически борби.
И последно: ако внимателно помислите за възникващата теоретическа картина, ще
видите, че и парите ще загубят много от сегашните си свойства и ще придобият
нови.
Въображението ми, поне в момента, не достига, за да си представя по-конкретно
такъв свят.
Значи вече разгледахме проблема как предметът носи отношения на няколко нива.
Първо, в познатия ви добре пример с портокала, който е кръгъл, оранжев и има
някаква цена, видяхме, че всекидневното съзнание не различава социалните свойства
от натуралните. Видяхме, второ, че предметите носят социалните структури, социалните
отношения. Помните как разглобявахме предметите: знаме, монета, сако. Изваждахме
социалните отношения, социалните форми и оставаше материалното съдържание.*
(* В което също са “пресовани” социални отношения, само че бивши, вече невидими.
Портокалът изглежда “природно” оранжев. Но колко цвята има в едно общество,
е въпрос на език, а не на “спектър”.) Видяхме също, че историческите движения
се извършват благодарение не на хора, а на самодействащи структури. На пръв
поглед историята, промяната винаги е за нещо по-добро. Самото историческо действие
обаче винаги е кръв, блудство, поквара, винаги е някакво срутване. Именно защото
хората само следват кризисността на самодействащите социални структури. Затова
революциите са толкова страшни. Те са стихийни, но не в смисъл, че много хора
изведнъж тръгват и се държат невъзпитано и агресивно. Казвам стихийни, в смисъл
че самодействат анонимни социални форми, които премазват по пътя си каквото
заварят. А те няма какво да заварят там освен нас и винаги ни мачкат. Затова
е страшно важно овладяването на тази стихийност, това не е невъзможно.
Бих искал сега да ви покажа един пълен анализ на вещ, поела много социални отношения.
Ще го направя върху до болка познат на всички ви предмет ученическия бележник.
Спомняте си го добре. Това е един много ценен от мен вид анализ, нарича се артефактичен
анализ.* (* За повече прецизност и краткост, текстът от тук до т. 8 вкл. е от
моя статия от 1985 г.)
Предлаганата по-долу изследователска техника би могла да носи името артефактичен
анализ, или казано по-строго: статичен артефактичен анализ (за разлика
от генетическия). Артефакти наричам социалните предмети като неявни за всекидневното
съзнание единства от социална форма и материално съдържание** (например: знаме,
корона, пари, униформа и пр.). (** Това не е дефиниция на “артефакти”, а само
предварително пояснение (по-обстойно обсъждам проблема в края на статията).
)
В основата на въпросната техника стои една процедура, която бих обозначил с
изкуствената дума “про-смиване”. (Причината за тази волност е, че всекидневен
еквивалент на тази процедура е о-смиването.)
Про-смиването е преди всичко изработване на особена, “странна” гледна точка
върху артефакта. Гледна точка, от която той ни се представя един вид като удвоен
или раз-двоен: от една страна, като материално съдържание, а от друга като
социална форма, като мъртва вещ и като отношение “претопено във вещта”.
(Именно това раздвояване на “дух” и “тяло” доставя близко до смеховото изживяване,
тъй като произвежда обекта на всеки възможен смях абсурда. Отделянето на “дух”
и “тяло” е в-кризване на предмета, неговото трансформиране до абсурд.)
Как следователно да погледнем артефакта така, че да ни се види абсурден, парадоксален,
безсмислен?
За да отговорим на подобен въпрос, следва да се замислим: а защо той може да
ни се види такъв? И ако може, то защо не изглежда така във всекидневието? Дали
няма някаква процедура или нещо подобно, което “при нормални обстоятелства”
да закрива въпросната абсурдност?
По какво всъщност съдим, че духът е в тялото? Че социалната форма е влята плътно
в материалното съдържание? (Съвсем близо до ума е: че духът е в тялото, значи,
че човек е жив, че тича, че скача...) Именно функционалността е онова, което
закрива от погледа с-глобеността на артефакта, неговата двусъставност.
Пред очите ни не се появяват, от една страна, мъртвата вещ, а, от друга страна,
скритите в нея отношения, защото предметът функционира.
Значи трябва да погледнем така, сякаш той не функционира. Или: така да го видим,
че да е нефункционален. В този смисъл ще казвам, че същност на методическата
процедура про-смиване е определянето на не-функциите на артефакта.
Удържаме две гледища. Отлично знаем, че предметът е функционален (и значи рационален,
обозрим, прозрачен), и се опитваме да го про-смеем, да го видим не-функционален,
нерационален, непрозрачен.
(Това, както ще видим, е “безсмислица” или “не-функция”. Безсмислица, която
(без никой да го съзнава) е пълна с дълбок смисъл, само че неконтролируем за
всекидневните индивиди, и не-функция, която има важна, но невидима функция.)
Обект на анализа ще бъде артефактът “Ученически бележник”* . (* Понастоящем
(1985 г.) той официално се именува “Ученическа книжка”. “Бележник” е названието
му от 70-те години и по-рано. В още по-стари времена той фигурира като “тефтерче”.
За целите на провеждания анализ е най-удобен вариантът от 70-те години.)
(Една предварителна уговорка. Повечето от фактите, които ще наблюдаваме, се
произвеждат не само от “Бележника”, а от действието на множество други артефакти:
учителски дневник, класна стая, ученическа униформа, учебен план и пр., и пр.
Ще разгледаме обаче само артефакта “бележник”, така сякаш (и доколкото) именно
той е носител на училищния ред.)
Един поглед върху стр. 1 на “Бележника” е достатъчен, за да се убедим в изключително
високата степен на нефункцио налност на записаните там текстове.
Преди всичко: какви по-съществени факти се фиксират на тази страница?
Че става дума за 7 СПУ, София;
Че ученикът е Боян Стаматов Боянов;
Че той е учениК (а не -ЧКА) в IХ клас;
Че в този клас е за първа година, че е еди-кой си номер;
Че е роден тогава и живее там;
Че негов родител (настойник) е лицето Х, живущо еди къде си;
и т. н.
(Безброй са фактите, които се подразбират: че хората биват мъже или жени, че
селищата биват градове или села, че по улиците има номерирани къщи и т. н.,
и т. н.)
Солидна информация, към която можем да зададем въпроса: каква е нейната функция
и по-конкретно кой на кого съобщава тези факти? Ученикът на своите родители?
Родителите на училището? Ученикът на учителите? Учителите на родителите? Информацията
е толкова не-функционална, че на човек му идат наум обяснения от типа на: това
го пише за в случай, че бележникът се изгуби!...
От друга страна, защо да не пише, че момчето е от ЦСКА? Защо не става ясно дали
е сангвиник и добър ли е на баскетбол? Защо пък не? “Обича най-много сладолед,
паста, шоколад, друго (излишното се зачерква).”
Впрочем скритата смисленост на въпросната не-функционалност на текста е повече
от ясна. Този текст създава идентичност на детето като:
а) прави съизмерими реда в Къщи и реда в Училище;
б) прави съизмерим ученика Б. с всички други ученици.
По своята не-функция (в посочения смисъл на този термин) разглежданият артефакт
се доближава до решение на задачата, поставена от Галилей пред науката като
такава: да измери всички неща и да направи измерими всички неща, които не подлежат
на измерване.
Редът в дома и редът в Училище са несъизмерени дори само в смисъл, че вкъщи
имаме Боянчо, Детето, а в училище номер 4-и или Боцмана.
Бележникът съизмерва детето като обект на два вида власт (родителска
и учителска). Фиксира онези идентичности на ученика, които безрезервно се признават
от тези два вида власт като негови неподлежащи на промяна определения. (В този
смисъл той има устройството на договор, макар този термин да не е сполучлив,
защото предполага осъзнаване на процедурата.) Това, да речем, че детето е “много
нервно” (факт, важен за родителската власт) или пък че то е религиозно, се изключва
от неговата идентичност (за разлика от пола, възрастта и т. н., които са “задължителни”.)
В същото време детето се оказва съизмерено (т. е. “еднакво различно”*) (*Много
от пластовете на този текст не биха били възможни без анализите на училищното
“дисциплинарно пространство (а и на всяко друго дисциплинирано пространство)
в книгата на Мишел Фуко “Надзор и наказание”, ч. III.) с всички други деца на
тази възраст в страната. Актът на съизмерване е построил единно социално пространство
и най-важното единна гледна точка, от която са обозрими, а значи и
сравними всички деца едновременно. Че ти си “ученик”, автоматично носи
и ред твои по-конкретни определения: в еди-кое си училище, в еди-кой си град
и т. н. Построена е единна, анонимна и “вярна” (в смисъл независеща от носителя)
гледна точка. Със самото това един частен вид ред (училищният) се представя
като Реда изобщо, като естествен ред. Важното е в този пункт да се разбере,
че името, идентичността се оказва съдържание.
Навикът на всекидневието пречи да се осъзнае този факт. Почти очевидно е тъкмо
обратното: че името е конвенция, чиста форма, чието съдържание е тъкмо именуваното.
Т. е. (в нашия случай) съществува едно високо, пъргаво и т. н. момче, което
оттук насетне ние наричаме “Боян Стаматов Боянов, ученик от еди-кой се клас
на 7 СПУ, и т. н.”.
Обаче веднъж еманципирал се, нашият артефакт (и, разбира се, не само той) представя
нещата като в камера обскура: сега изходна точка е тъкмо “Боян Стаматов Боянов
и т. н.”, а форми на неговото съществуване са половото му поведение, паметта
и въображението му, всички негови постъпки.
Въпросното име в широкия смисъл (като идентичност) се оказва изходна и крайна
точка на определени производствени и възпроизводствени процеси. “Боян Стаматов
Боянов и пр.” се еманципира като реалност и всичко, което “той” прави в училище,
произтича и се завръща като резултат в тази индивидност-идентичност.
Каквото и да се случи между 17 септември и 30 март, постъпките на детето на
тези две дати ще са постъпки на едно и също същество. Т. е. детето е личност,
индивид, субект. А неговата личност следователно е преди всичко друго негова
подвластност, негова включеност в реда. (Всяко съизмерване почива на конструирането
на привилегирована гледна точка, което е една властова процедура.)
Актът на съизмерване на разнородни създава съдържание! Последното започва
да се привижда като интимна същност, като предусловие на тези съизмервани неща.
Изглежда, че механизмът тук е инвариантен за всяко индивидуализиране. Не съвкупността
от тези къщи е улица “Искър”, а обратно улица “Искър” има свои “номера”,
като на еди-кой си “номер” къща може дори и да няма! “Номер 28 още не е построен...”
Т. е. в известен смисъл къщата вече съществува, без да е сложена една
тухла. Доколкото има акт на съизмерване, на индивидуализация на къщите на улица
“Искър” на всички тези къщи е присвоена идентичност (т. е. в известен
смисъл съдържание). Общото е породило своите частни!! Властта като демиург е
породила собствените си обекти. Последното може да се изкаже и по-спокойно:
има ред, който се възпроизвежда като изходна и крайна точка. В случая буквално
“ред” редица от съизмерени.
Така че като се върнем при бележника той е един от начините да се фиксира
идентичност-индивидуализация и със самото това начин да се въ-плъти несъществуващо
дотогава съдържание. Той демонстрира свойства на еманципиран посредник. Подобно
на това както “парите” съизмерват шиенето и ловуването, две несъизмерени сами
по себе си дейности, и въ-плътяват ново съдържание стойността на дрехата и
стойността на дивеча, бележникът съизмерва два вида ред, въ-плътявайки моя
идентичност и индивидуалност на границата на два вида ред (в Училището и в Къщи).
Настоявам толкова на въ-плътяваното ново съдържание, защото то обяснява още
една очевидна и твърде непонятна нефункционалност на разглеждания артефакт.
Става дума за смешното “размножаване” на кориците.
Ученическият бележник има между две и четири корици:
Преди всичко като корица (начало) може да се разглежда самата стр. 1, текстът
“Бележник на...”.
Второ, винаги е налице “същинска корица” т. е. страницата от по-твърда хартия,
на която пише: “Ученически бележник на еди-кой си, еди-откъде си и т. н.” (а
в някои варианти само “Ученически бележник”).
Очевидно е, че подобно повторение е нефункционално и не по-малко очевидно, че
устойчивото възпроизводство на повторението говори за същественост на тази “нефункция”.
Третата корица: тя не е абсолютно задължителна, но се среща често. Изготвя се
от самия ученик като подвързия с етикет. Подвързията е бяла, синя и
т. н., а на етикета четем все същото “Ученически бележник на...”. Тази трета
самодейна корица не дублира, а заменя втората. Тя едновременно: предпазва
“същинската корица” от захабяване и е носител на своеобразна естетика поставя
я в отношение с другите атрибути на ученическата чанта тетрадките, учебниците.
Етикетите и подвързията са еднотипни; ученикът грижливо е изписал името си на
етикета, а номера си в класа върху специално залепени хартиени кръгчета в ъгълчето
горе вляво.
Най-сетне, регистрира се четвърта корица: тя е от прозрачна пластмаса (найлон)
и има очевидна функция опакова артефакта, като го пази от влиянието на околната
среда.
Нека още отбележим, че:
петата корица не се регистрира (дори случайно). Появата на пета, шеста и т.
н. корици би се възприело вече не като старание, а като подигравка с училищния
ред;
когато кориците нараснат до 4, в самото производство на ученически бележници
може да настъпи рационализация, целяща намаляването им до 2. А именно, производителите
включват корица № 4 в “състава” на корица № 2; можем да срещнем тази корица,
направена от импрегнирана хартия, с което тя самостоятелно реализира въпросната
“предпазна функция”. Сетне ученикът ще бъде накаран да подвърже тази корица
и т. н. Така че количеството на кориците се колебае между 2 и 4 и “клони” към
3.
Ситуацията наподобява известната сцена от “параграф 22” на Джоузеф Хелър: “Какво
е това Йосариан? Това е името на Йосариан, сър!” Същото и тук: Какво е “Бележник
на Боян Ст. Боянов от V а клас и пр.”? Това е името на Бележника на Боян Ст.
Боянов!
Точно три корици има и “паспортът на гражданина на НРБ”. Впрочем на парите също
пише “1 лев”. Какво е това “лев”? Това е името на българските пари, на лева...
Така че вероятно става дума за свойство на всеки артефакт, съизмерващ различни
видове ред. Той поражда свои собствени форми и по-точно граници*. (*
Както в политиката всяка граница е бивша война, така по-общо всяка възможна
граница е бивша криза.)
Приключвам с тази група “нефункции” всички те дотук се оказаха свързани със
създаването на идентичност-индивидност на ученика. Такава идентичност, която
да съизмерва два вида ред (и два вида власт), същевременно придавайки на ученика
индивидуалност, която да го прави съизмерим с всички други ученици.
Друга една цяла група не-функции, които ще разгледаме надолу, са “посветени”
на превръщането на един процес на общуване, каквото е в генезиса си всяко
обучение, в дейност.
Написаното на стр. 2 и 3 има очевидна функционалност детето трябва да запомни
програмата, родителят може да се съмнява кой точно преподава математика и пр.
Най-сетне бележките и забележките (стр. 4 и 5) информират родителя за успеха
на ученика. Ще ни интересуват обаче единствено не-функциите.
Тук има няколко линии.
На първо място, фиксираното разписание на часовете и преподавателите е важна
процедура на внасяне на формално-рационална структура (т. е. дейностна структура)
в учебното време.
Процесът на общуване получава чисто формални граници, независими от съдържанието
на това общуване. Каквото и да стане между 10 и 11 часа, в 11,15 ще започне
урок по биология! Това внася, така да се каже, външни форми на формална
рационалност в общуването, квантифицира го и, най-важното, лишава общуването
от независимост на съдържанието (премахвайки най-интимната същност на всяко
живо, “не-о-дейностено” общуване “неизвестния” предварително краен резултат).
Обратно всяка дейност затова е дейност, защото има предварителен, външно зададен
и формално определим краен резултат, т. е. мотив.
Същото виждаме на стр. 4. Каквото и да каже детето за Сервантес, както и дълбоко
да разбира проблема за хугенотите, колкото и драматично да се изказва за разликата
между алдехиди и кетони, неговите реплики се регистрират като повторение. Строго
е фиксиран и формалният краен резултат: или 2, или 3, или... или 6*. (* Естествено
не само бележникът гарантира това. За нас тук е важно, че и този артефакт действа
в тази посока.) Като под “Отличен 6” се разбира: той напълно повтаря предварително
известната истина. Под “Мн. добър 5” той повтаря с известни отклонения и т.
н. (иронията е в това, че под “отлично”, т. е. отличаващо се, се мисли тъкмо
“нормално”).
Най-важното обаче е, че чрез акта на съизмерване (поставяне на бележка) се поставя
вече вътрешна граница в диалога “ученик учител”, т. е. общуването о-дейностява**.
(** Навикът на всекидневието пречи да разберем случващото се. Да си представим
обаче, че в едно общество медицинската власт е доминираща и освен външните граници
(от 2 до 4) гледането на филми има и вътрешни. Как би изглеждало това? Примерно:
на всеки 20 минути филмът прекъсва и лекарски екип измерва кръвното налягане
на зрителите (като при понижено кръвно те се глобяват).) Същото постига и наличието
на т. нар. Сведение за годишния успех и поведение (стр. 12 и 13). Отделните
бележки се сумират и по определени процедури се извежда нещо като краен резултат
(за срока, за годината). Връх на тези усилия е средната бележка за годината,
която представя нещата така, сякаш цялото време на ученика в училище е посветено
на една дейност, с един краен резултат.
Още ще отбележа, че за разлика от живото общуване о-дейностеното общуване може
да се ритуализира. (Т. е. напълно да се откъсне от породилата го основа и да
се превърне в самоцелно възпроизвеждащ се процес.) Това е твърде широка и самостоятелна
тема, но тук си струва да спомена, че възможността за ритуализация на учебния
процес е заложена в самата структура на опосредстващите го артефакти.
Бележникът не просто съизмерва, а йерархизира двата вида ред (и двата вида власт),
които опосредства.
Това личи от факта, че нанасяните от родителите и от учителите текстове са несиметрични.
Учителите записват текстове от типа “География. Добър 4” или “Без домашно по...”.
Родителят само подписва, т. е. удостоверява своята информираност. Самата структура
на бележника изключва родителят да напише текст от рода на “Боян лошо спа снощи.
Вземете мерки”.
Особено съществено в тази връзка е, че поведението на ученика по принцип се
дели на две части: “Учебно поведение” и “друго поведение”. Учебното поведение
се описва с особен лаконизъм: “Дата. Предмет. Оценка.” Структурно не е предвиден
текст от вида: “Тройка, понеже не знае, че небето е колои ден разтвор.” “Поведението
изобщо” се описва по-подробно описва се не само резултатът (лошо, добро),
но и причината еди-коя си “проява” (“нанесъл побой на съученик”, “притекъл
се на помощ на другарчето си”). С други думи, забележките се мотивират, а оценките
не.
(Аналогия: при постъпване на работа бъдещият подчинен пише: “Моля да бъда назначен...
Прилагам автобиография.” Не е възможно да срещнем: “Назначавам... Прилагам автобиография.”)
И двете страни имат свои мотиви, но само едната ги експлицира: йерархично по-долустоящата.
(Друга тема е, че при определени обстоятелства носителите на по-високи статуси
също могат понякога ритуално, а понякога не да експлицират мотивите си;
тази практика поражда т. нар. “официални мотиви”, основата на т. нар. “официален
език”.)
Всички тези не-функционални процедури социализират детето в нагласата да приеме
за естествен един свят, разделен на “работно време” и “свободно време” една
наистина уникална особеност на съвременната цивилизация.
Две думи за отношението на ученика към неговия собствен бележник. “Нормативно”
то е описано на последната 16 страница в т. нар. “упътване”. Между другите неща
там пише, че:
“бележникът е задължителен”;
“бележникът се носи винаги в училище”;
“ученикът е длъжен... да поднесе (!) бележника за подпис”;
”на дясната страна се внасят всички прояви на ученика” (великолепна формулировка,
в която интуитивно е схваната диалектиката на същност и явление).
И други. Поанта на всичко се оказва текстът:
“Бележникът трябва да се води редовно и грижливо.”
От функционално гледище тук пише: бележникът е бележник, този артефакт
е тъкмо този артефакт, а не друг (което е още едно заглавие, само че в самия
край...).
Самото наличие на подобен текст обаче показва, че в практиката на функциониране
на артефакта съществуват определени отклонения, които именно са предмет на описанието.
(Ако сред учениците имаше нежелателна за училището практика да окачват бележниците
си на входната врата, в “упътването” несъмнено щеше да се появи текст, който
да забранява или ограничава тези им деяния.)
Кои следователно са отклоненията? Детето “забравя” бележника, къса и подменя
негови страници, подписва родителя, нанася несъществуващи бележки и т. н., и
т. н. Всички тези действия имат един общ знаменател: ученикът отслабва функциите
на бележника като посредник между двата вида ред (власт) и се стреми лично да
ги опосредства. Важно е да се отбележи една характеристика на тази стратегия.
Поставен в ситуация да не може да променя “отвътре” определени частни видове
ред, ученикът насочва своето отклонено поведение към връзките между частните
видове ред, към артефактите, които изграждат онази реалност, която се привижда
като “ред изобщо”, единен ред. Това е алтернативен на описания по-горе начин
на индивидуализация, на присвояване на идентичност.
В заключение бих резюмирал: множеството от нефункционалности на разгледания
артефакт се групират (и сумират) в две основни цялостни неявни социализиращи
функции:
а) вписване в ред (или от друго гледище подвластност) на детето;
б) формиране у него на умение да извършва абстрактна (учебна) дейност, дейност
изобщо.
В своето единство тези две формират една важна характеристика на преживяването
на всекидневните светове, които детето обитава. Йерархически по-високото “обществено”
пространство се оказва абстрактно, а детето в него абстрактен индивид. Приватното,
йерархически по-ниското социално пространство се изживява като по-конкретно,
а детето в него добива самосъзнанието на конкретен индивид. (Но, разбира се,
на квазиконкретен, защото това е само един от всекидневните светове, а следователно
абстракция.)* (* Приключвам с текста ми от 1985 г.)
Дано се опазите от наистина най-отвратителната теоретическа болест в социологията
да мислите, че демиург на историята са властите (или малцинствата, както ги
нарича Тойнби). Те никога не са демиург на историята, те винаги са нейна жертва.
Всяка властовост в това се и състои, че възпроизвежда старото, и всяка борба
с властта се състои в това, че прави ново. Борбите с властта могат да приемат
множество различни форми, дори някои типове власти се борят с властта. Така
или иначе властта първо и главно “мисли” едно как да затвори цикъла. Тя да
стане кръгла и неподвижна, да възпроизвежда себе си като власт, а останалите
като подвластни. Друг въпрос е, че в рамките на това могат да се получат допълнителни
ефекти. Единният ред е привидност и затова е привидност и единната власт. Властите
в обществото са толкова, колкото типове субектност има. В нашето съвременно
общество има наистина много силна политическа власт, власт над властите. Но
има и други общества, в които глобализираща роля играе религиозната власт, да
кажем. Отделните видове власти притежават различни кодове, различни системи
и се сблъскват. Ние разгледахме конкретна ситуация за борба на две слаби власти
учителска и родителска и установихме, че съществуват механизми на борба
и уравновесяване между тях. И е имало много сблъсъци помежду им, множество кризи,
които постепенно са формирали някакво статукво, различно за всяко общество и
може би за всеки вид училище.
Сега ще ви прочета един текст. Целта ви е да изкажете хипотези за автора, кой
е той, на кого ви прилича.
Тези, които искат да достигнат до властта, трябва да помнят... няколко предусловия:
Не трябва да се стремиш към власт, като разчиташ, че тя веднага ще ти донесе
изгода.
Ако страстно обичаш властта и самото стоене на власт смяташ за дар, то ще изпиташ
висше блаженство от нея...
Ако пък чувствата ти са обърнати към други неща то ще се бориш за властта
само заради тях... Второ, ако човек обича реда, властта се добива сравнително
лесно. Но тук е необходима искреност. В борбата за ред и власт винаги трябва
да имаш благородна цел.
Целта на борбата за власт трябва да е самият ред, а не надмогването на друг
човек...
Трето, ако достигнеш властта, не отстъпвай от нея никога, дори ако те заплашва
смърт. Ако твоята власт не те овладее изцяло... то за кого друг тя ще бъде ценна?...
Пето, не бъди лекомислен, а угрижен. Лекомислието не е съвместимо с никоя власт.
Шесто, развивай характера си... (без това)... няма защо и да се стремиш да вземеш
властта.
И така, кой е този автор?
Макиавели.
Малко прилича наистина. Но не е. Човекът се казва Абай Кунанбаев, живял е през
ХIХ век в Казахстан и е т. нар. поет-мислител. Само че той не е написал точно
това, което ви прочетох. Това беше един опорочен от мен цитат от неговото безумно
скучно “32-о слово”, посветено на възхвала на науката и знанието. Аз обаче замених
навсякъде думата “знание” с “власт”, а думата “наука” с “ред”. И от един изключително
досаден текст получих почти порнография.
Фактически родовото “власт” стои на мястото на видовото “знание”. Затова текстът
изглежда верен, но циничен. Играта е между напълно разрешеното в нашето общество
хвалене на науката като ред, на знанието като власт и напълно забраненото хвалене
на политическата власт като такава. Последната трябва да бъде възпявана по начин,
който крие факта, че тя е власт: напротив, следва да се изтъкват странични нейни
ефекти. А именно: ползата за подвластните, че тя е необходима координация и
т. н.
Но това е една прекрасна илюстрация на несъмнения факт, че различни видове ред
(респ. различни видове власт) имат една и съща “природа”, една същност.
Ако впрочем искате да получите още по-отблъскващо циничен текст, заменете “власт”
с “капитал”, вместо “ред” сложете “пари” или “собственост”... а вместо “борба
за” “натрупване”...
Всяка възможна борба против властта е борба срещу опосредстващите структури.
Това наблюдаваме много ясно при бележника. Ученикът всячески се стреми да намали
силата на посредника. Как? Например подписва баща си. Какво е извършил всъщност
дискоординация на двата вида власт, т. е. отслабил е силата на бележника като
посредник. Да речем, че се взимат мерки срещу това. Детето топи бележника във
вода, гори го, губи го, забравя го и т. н. Всичко това има само един знаменател
да надвие посредника. И ако проследите всяко възможно въстание или революция,
ще видите абсолютно същото бие се по посредническите структури, защото те
са носители на властта. Аз ви показах самозабравилата се, “мъртва” власт,
истинската власт на мъртвите структури, които ръководят всички нас ежедневно,
винаги има такава структура: първоначално схемата е: нещо-посредник-друго
нещо, а после се е променила в: посредник-нещо-посредник. Всяка мъртва
власт, всеки самодействащ ред има тази структура на самовъзпроизвеждащ се
посредник.
При парите този механизъм много по-ясно се вижда, показах ви го. Първоначално
те са просто посредник между две стоки, а по-късно стават самоцел. Същото се
случва и със знанието. Първоначално някой се информира за свойството на гъбите,
за да не се отрови. По-късно обаче става учен по гъбология, който съвършено
самоцелно открива четиристотин и петия вид гъба. Аз не се подигравам и не казвам,
че този човек прави нещо излишно. Констатирам факта, че с поразителна страст
той се втурва след това към четиристотин и шестия вид гъба и увеличава знанието
си за гъбите без друг мотив. Вие с основание можете да кажете, че извършеното
от учения служи на обществото. Така е. Сам по себе си обаче се е породил посредник
като самоцел.
Структурите на нашия вещен свят носят “кодовете” на нашите дейности. Структурите
и кризите на нашите дейности обуславят структурите на нашето общуване и това
е (схематично) устройството на света, който описвам. Повтарям своите претенции
по отношение на теорията, която излагам аз не описвам човека като цяло,
описвам марионетката, “мъртвия” човек. В човека има много други и най-различни
аспекти, но аз се ограничавам в разглеждането на подвластното същество. Възможността
за нашата марионетъчност произтича най-вече от факта на нашата зависимост от
природата в акта на присвояване на нейните процеси. И тези натурални процеси
обуславят структурите на нашата дейност, които от своя страна подреждат структурите
на общуването.
Какъв се оказа принципният начин, по който едното накарва другото да възникне?
Кризата. Тя поражда посредник, който снема кризата, но и след разрешаването
и продължава да съществува. Дори понякога се обособява и побеснява, превръща
се в експанзиращ посредник. Това се оказва в края на краищата причината на съществуването
на всекидневните цикли и на това, че тези цикли се въртят многократно, но се
променят. Показахме това с машината, която, поглъщайки определени социални структури,
ги размножава, счупва всички останали социални структури и променя света. Разбира
се, ако трябва да бъдем съвсем коректни, съчетанието на два побеснели посредника
машината и парите промени света. Но техният синхронен анализ е прекалено
сложен за мен.
Сега е моментът да пристъпим само към началото на изключително важния въпрос
за мястото на човешкото съзнание във всичко това. Да започнем с пример, който
вече съм ви давал. Дядо Мраз е предмет-носител на привилегировано гледище и
един от начините родителската власт да съществува. Казахме, че Дядо Мраз е обърнат
с едно лице към децата и с две лица към родителите. Родителите могат да го обходят
и да го разгледат, а за децата той е не-об-ходим. Той е самата свобода за тях.*
(* Когато се казва, че свободата е необходимост, се обяснява и защо децата са
така щастливи от Дядо Мраз.) Какво говори Дядо Мраз на децата? Той ги пита дали
са слушали родителите си, те му отговарят, че са слушали, и той им раздава подаръци.
Това е двойна реч, понеже Дядо Мраз е двоен предмет. Детето изобщо не може да
види и осъзнае какво всъщност се случва. Излиза, че детето общува, за него всяка
следваща реплика е полет в неизвестното. А Дядо Мраз може да “цели”, значи и
да действа, следователно и да извършва дейност.
Единият общува, а другият действа! Това е най-базовата дефиниция за идеология.
Когато се произнасят определени съждения, които за възприемащия са описание
на естествения свят, а за произвеждащия ги това е средство за постигане на определена
цел, това се нарича идеология в изходна форма. Пак казвам, ние ще се занимаваме
само с общуването на марионетките. Около нас текат гигантски идеологически процеси
и такива има навсякъде, където картината на света се привижда като естествена
от страна на едни и едновременно тя е чисто целево описание от страна на други.
Опазил ви господ да мислите, че тези другите са умните чичковци, които седят
и измислят тези неща. Точно както машината самодействаше, така редът самопоражда
идеологии и повечето идеологии са родени стихийно. “Целите”, които реализират
идеологиите, са всъщност начини да се самоподдържа редът. Редът се самолепи
през идеологиите. Там, където редът изпада в криза, се появява идеология,
която започва да я преодолява. Ние многократно отново се връщаме на мисълта,
че всекидневното съзнание е толкова “глупаво”, че не забелязва предметите в
покой. Вижда социалния обект само в движение, в криза. (Разбира се, тази криза
може да е и изкуствено, нарочно формирана.)
Вие като социолози многократно ще правите тази грешка, която сега ще ви покажа
да задавате въпроси, които по изкуствен начин форсират криза в предмета, и
да получавате отговори на тези въпроси. Да вземем следния въпрос: “Смятате ли,
че София трябва да бъде столица на България?” Ако попитате това, ще видите,
че 80 на сто от българите смятат, 10 на сто нямат мнение и 10 на сто са против.
Поглеждайки резултатите, ще си кажете, че има огромна вълна антисофийски настроения
в страната ни. Но това е абсолютна илюзия, вие сте форсирали кризата в обекта.
В реалния си всекидневен живот човекът изобщо не смята, че София трябва или
не трябва да бъде столица. Той знае, че тя е столица, и живее с това
като с естествено обстоятелство. За удоволствие ще ви приведа мой любим, реално
зададен въпрос. В телефонно интервю съм питал: “Трябва ли да има Луна около
Земята?” И около два процента изразяват мнение, че не трябва да има. Други три
се колебаят.
Връщам се към питането за София като столица на България. Обстоятелството,
че тя е такава, се привижда като природна даденост. Сякаш това е нещо естествено.
При определени обстоятелства обаче този факт може да стане видим. Например на
софиянци да започнат да раздават по 2 милиона лева всеки месец. Тогава, уверявам
ви, фактът много бързо ще стане видим. И какво ще се случи, когато започнат
да раздават по 2 милиона на софиянци? Веднага ще се раздели страната на софиянци
и несофиянци. Нищо особено не се е случило, самият факт си стои София си е
столица. Но това вече не се привижда като ценностно неутрално обстоятелство,
а като ценностно “утрално”*. (* Иронията е, че фактически, ако се вгледате в
паричните потоци, софиянци действително получават допълнителни пари, но в невидима
за повечето хора форма: чрез паркове, постройки, чужденци и т. н.) Оголва се
социална ценност. Обърнете внимание на това, което ще ви кажа сега (всъщност
Франкфуртската школа се е занимавала най-прецизно с този проблем): всяка ценност
сформира общност и противопоставя хора.
Не можете да намерите в света такава ценност, спрямо която веднага да не откроите
две групи. Това, че Слънцето свети, е ценностно неутрално само защото и докато
то свети за всички. Могат да се измислят обаче обстоятелства, при които неговото
светене ще стане ценностно оцветено. Начинът, по който съществуват неравенствата,
са ценностите. Респективно за всяка ценностна система можете да запитате кои
неравенства поддържа. Ценността е най-интимният начин за разделяне на обществото
на две. Можете да кажете, че има и всеобщи, универсални, неразделящи ценности
например децата; някак априорно се приема, че децата за всички и винаги са
представлявали ценност. Това обаче не е вярно най-малкото защото вие изключвате
самите деца.
Ценността изобщо възниква като начин да съсъществуват две групи хора, но да
съсъществуват така, че фактът на тяхната разделеност да не е видим за тях. Противопоставянето
може да не бъде радикално, но все пак винаги го има. (Защото една частна
гледна точка се представя като всеобща.)
Продължаваме да напрягаме нашия предмет. От невидим той стана видим за нас.
Той пулсира, ние го забелязваме. Цикълът, в който индивидът е включен, си се
върти. Обаче за разлика от нормалното въртене човек е забелязал конкретния предмет,
което вече не е “нормално”. Всекидневието в този и само в този смисъл е тъмнина
и в него нищо не трябва да се вижда. Да сменим за момент примера да речем,
вратата на входа не се отваря както обикновено. Аз иначе изобщо не я виждам,
докато тя не изпадне в криза. Първоначално тя усилва своето присъствие в моето
съзнание, става някак си все п`о врата. И в това се изразява тази първа фаза
на разпад в моето всекидневие. Какво се случва, ако аз не се справя с кризата
в моето съзнание, т. е. не свикна, че автоматът на вратата не работи нормално?
Всеки път вратата ме помита, това се повтаря. Какво ще стане по-нататък? Има
един етап, който е особено важен за нас. Човекът ще започне да строи идеологии
за вратата. Примерно така “Кой го сложи това устройство?”. Апостолов. “Тези
Апостолови с тези устройства не мога да ги понасям.” “Апостолови навсякъде по
света са лоши.” Това вече е истинска идеология. Естествено, вземам абсурден
пример. Знаете начина, по който се абстрахираме от всичко останало и остават
да съществуват само Апостолови и въпросното дефектирало устройство. В главата
на човека обаче на мястото на събарящата го всеки ден врата се появява Апостолов,
който “всъщност” го бута. Получила се е една от най-важните процедури на всяка
идеология субституция. Субект на неговото недоволство се оказва отсъстващ
в ситуацията предмет. Поради квазивръзка, която той поставя между предмета и
несъществуващото.25
25 (Вж. Луи Алтюсер. “За Маркс” и статията му “Идеологическите апарати на държавата”
(бълг. превод в ръкопис). А също и превод от “История и класово съзнание” на
Д. Лукач, “Социологически проблеми”, 1984, №3.)
Извършено е нещо изключително важно и интересно като процедура. Ако човекът
успее да се справи със света си такъв, какъвто е, то няма нищо. Ако малко не
се справи, светът му просто пулсира. Но ако той не може да удържи предмета си
в своя свят, всекидневният свят се пропуква. И човекът започва да го разширява.
Но не по начина, по който ние вървяхме като анализатори, т. е. вървейки към
миналото на предмета. Разширява го за сметка на вкарване на други съществуващи
в рамките на неговия хоризонт неща. Ако искаме действително да се справим с
възникналата криза, ние трябва да отидем до нейното минало и да видим нейната
същност. И това правихме през цялото време. Той, напротив, за да се справи с
кризата, я постави във връзка с друг съсъществуващ обект. Той заменя реална
дейностна връзка с общуване. И това е идеологическа връзка. И в общия
случай идеологическата връзка е логически абсурд, защото се поставят два независими
обекта във връзка един с друг. И тази им свързаност започва да се разглежда
като същинска. До съвкупността на тези връзки се свежда съдържанието на главата,
т. нар. “убеждения” на всекидневния човек. Така се поражда съдържанието на съзнанието
на марионетката.
Да продължим с друг пример. Ако нещо в семейството не върви, мъжът, вместо да
види причините за проблемите, започва да мрази жена си. Тя от своя страна, вместо
да види защо е рухнал животът и, обвинява за това съпруга си. В главата и ясно
се оформя мисълта, че този човек и е съсипал живота. Това не е вярно или е вярно
отчасти. Това е идеология per se. Идеологическото съждение няма връзка с действителността
освен по случайност. Къде е проблемът? Че светът трябва да се окаже цял.
Той обаче не е цял. От тези две следва “следователно”. И това “следователно”
винаги е идеология, каквото и да е то*. (* Идеологията опосредства неща,
които не могат да бъдат опосредствани в действителността. Тя прилича на описаното
от Леви-Строс за генезиса на мита, който се движи от неразрешимо противоречие
в дадена култура. Вж. Клод Леви-Строс, Структурна антропология.) Бидейки
неспособен да се справи с тези пукнатини, човек поставя взаимовръзки между предмети,
които не са дейностни, а съществуват само в света на общуването.
Сблъскваме се с две свойства на идеологемата. Първото е, че тя е произволна
връзка между дейностно несвързани обекти. Формулирането на такава връзка всъщност
е фалшиво решаване на появилата се криза, истинската криза въобще не е там.
Второ, и съпругът, и намразеният Апостолов имат едно основно свойство ценностно
се натоварват. А вече видяхме, че щом има ценност, има и две групи. Това са
“ние” и “те”. Следователно двете основни свойства могат да се
изрекат така:
1. Идеологията е връзка между несвързани в дейността предмети. Тя в този смисъл
прилича на лудост. Но е колективна. И в този смисъл прилича на норма.
2. В същото време това винаги е свързано с разделяне на “ние” и “те”.
И това е в сила за всяка възможна идеология. Както и във всяка идеологическа
систематизация, която представлява сложна форма на съществуване на единичните
идеологеми. Всяка идеологическа система скалъпва живота на човека и в същото
време прави живота му възможен.
И затова не просто Апостолов се оказа лош, а всички Апостоловци се оказаха лоши
(това е вече почти систематизация). И следващата крачка е изобщо да ги изселим
тези с фамилия Апостолов. Това ни навежда на нещо много важно. Какво ще се случи,
ако човекът отново не може да се справи с проблемната ситуация? Какво ще направи
накрая? Когато един предмет закризи, аз трябва да направя нещо, да го променя.
Трябва да извърша социално насочено действие, за да разреша кризата.
Има ясни целерационални действия, които биха могли да разрешат кризата. Да поговоря
с жена си, да извикам майстор да оправи устройството на вратата и т. н. Работата
е там обаче, че пътят към социално насоченото действие, което е краят на всяка
социална криза, минава през всички опосредстващи звена, които проследихме. През
напрежението, възникнало в главата, а по-късно през идеологиите. И получавате
една потресаваща закономерност. Защо тя казва, че не може да живее с този гад
(съпруга си) повече? Това е начин тя да не извърши действие спрямо него.
Идеологията се оказва спирачка по пътя към социално променящото действие,
тя е начинът то да не се извърши. Начин кризата да се “залепи” без радикално
действие.
Истински поразителното обаче е, че онова, което ме е спирало да действам,
ме е насочило къде ще действам, когато вече няма да мога да спра. Ще го
обясня още един път.
Понеже ми е ниска заплатата, аз не мога да живея повече така. Появяват се в
главата ми циганите, които ми помагат да се справя със заплатата. В какъв смисъл
казвам, че ми помагат? Някак аз обосновавам ниската си заплата с тях, те са
причината. Аз продължавам да бъда роб, който ходи всеки ден на работа, получава
смешни пари, вкъщи всички ме презират и т. н. Начинът да се справя с това положение
са циганите, които мразя все повече. Ако не са циганите, ще е нещо друго може
да са евреите, може протестантите, комунистите... имало е и има такива общества.
Трябва да се появи някакво “те” или някаква ценност, с други думи, която
да раздели мен (добрия) от тях (лошите), и тази ценност е начинът ми да оцелея
в кризисната ситуация. Но ако и когато не успея, тази същата ценност ме е отвела
там, където ще действам. Значи, вместо да поискам по-човешки условия на труда
си, аз ще отида и ще бия циганите. Затова винаги социално променящото действие*
се излива там, където са неговите спирачки. (* Това е близо до смисъла,
който влага Хана Арент, когато употребява категорията “действие”.) Това е поразителна
диалектика. Начинът, по който то спира, се оказва прокопаване на неговия път.
И така се обяснява, че повечето социално насочени действия в историята на човечеството
не се извършват по целерационални мотиви, а само по идеологически. Вие почти
никога не можете да обясните и убедите хората да извършат рационална промяна.
Вие можете да ги убедите, да ги подтикнете само към идеологическо действие.
Какви проблеми ще решите с това, е съвсем друг въпрос. Но не можете да им решите
проблема по целерационален начин, защото социално променящото действие не е
така устроено. То е устроено така, че първо “гледа” да не се извърши, докато
това е възможно. Оказа се обаче, че квазивръзките са прокопали начина, по който
социалното действие все пак накрая ще протече. Знаейки идеологията на дадена
власт, вие следователно винаги можете да предвидите начина, по който тя
ще бъде съборена.
Но главното, което като теоретици трябва да отбележим (и да му се насладим),
е, че идеологията е нещо като “фалшива” привилегирована гледна точка.
За подвластния светът се удвоява, става понятен, прозрачен. Той “разбира” нещо
непонятно за останалите (примерно: “виновни са комунистите”) и стои на “двойно”
гледище. Другите, тъпите, просто не знаят това. Тук робът е останал в рамките
на общуване, което за други е дейност, но си е въобразил, че е на власт.
Искам само с две думи да ви кажа за елементарната единица на всяка възможна
идеология. Това е символът. Надявам се някои от вас да се задълбочат
в този много интересен проблем, може би в бъдещите си дипломни работи. Както
действието беше елементарна единица на дейността и верижката от действия беше
нашата дейност, така символът е елементарната единица на идеологичното. Изписани
са тонове книги на тази тема. Помните ли как се дефинира един предмет като средство?
Например моят пръст не е достатъчно топъл, за да си запаля цигарата, и колкото
и да го допирам до нея, няма да я запаля. Оръдието е предмет, при който едно
действие се превръща в друго действие. С една запалка например действието “натискам”
се превръща в действието “паля”. И всяко оръдие се дефинира много просто то
е превръщане на едно действие в друго. Когато се занимавахме със структурата
на дейността, видяхме това.
Най-простата, най-първата, изходната дефиниция на символа е, че той е не-средство.
С него не можеш да направиш нещо, което да се окаже друго нещо. Всъщност символите
вероятно така и произлизат, те са забранени средства. Това има колкото искате
илюстрации в света около нас. Но и ако се върнете назад в историята, ще видите,
че първата художествена дейност на човека, т. е. едно от първите производства
на символи, е производството на картини главно на атрибутите на женското и на
смъртта. Помните Венера Вилендорфска. Изваяно е това, което не може да се пипа,
неупотребимото, забраненото, недостъпното. В повечето теории тук се предполага
майката, забраната на инцеста и т. н. Общото във всички описания обаче може
да се разгледа като “онесредстване”. Същото става с шапката на бащата, бъдещата
корона тя не може да се пипа и т. н.
Основно свойство на символа е, че той е вън от дейността, той е на самата
граница на дейността и общуването. И е забранен като средство, в смисъл
че не може да бъде включен в пряка дейностна употреба. Например аз не мога да
се завия със знамето, защото то не е елемент на дейност, то е пребиваващ предмет
на общуването. Това е и второто важно определение на символа. Той е начин
на общуването да се покои на страната на предметите.
Първо, какво ще стане, ако употребя символа дейностно? Опорочаване (“да изпера
знамето”).
И второ. Ако му сменя ролята в рамките на общуването? (Т. е. ако го употребя,
но в общуване?) Например, ако реша чрез националния флаг, само че в по-малък
размер, да обознача това място като забранено за преминаване. Какво съм направил
с националния символ? Аз все пак не съм го включил в дейност, която отчетливо
го десакрализира или пък осквернява. Не съм го изпрал, за да покажа, че е само
“парцал”, а просто съм го забил тук. Какво е това знаменце в случая? То престава
да е символ вече, то вече е само знак.
Това превръщане на символа в знак е нещо изключително важно.
99,9 на сто от дефинициите на символ, които ще срещнете, изхождат от струва
ми се погрешната теза, че символът е знак, който... Т. е. предполага
се, че има знаци, някои от които са символи. В теорията, която развивам, получаваме
точно обратния резултат първичното е символът, вторичното е знакът. И вероятно
така е възниквал и човешкият език. Всъщност символите постепенно се знацифицират.
Колкото по-мътно и първобитно е съзнанието, толкова повече символи го обитават.
И обратното, колкото повече символи са успели да се превърнат в знаци в съзнанието
ви, толкова по-близки до модерността сте станали. В случая съвсем не произнасям
ценностно съждение, не искам да кажа, че едното е по-добро от другото. Символът,
пак ще повторя, не е бивш знак, тъкмо обратното, почти всеки знак е бивш символ
или бивш друг знак, това е втората възможност. Символът е не-средство, предмет
на общуването, покоящ се на страната на “вещите”, т. е. е един вид “сякаш-вещ”.
Още едно нещо бих искал да ви кажа около символа и ще завършим целия този цикъл.
Символът е неизчерпаем.* (* По Лосев (“Античный символ и мифология”, “Проблема
символа и реалистическое искусство” и др.). Но това е общо място за всички,
които се занимават със символа, от Пърс до Рикъор и от знаменитата “Философия
на символните форми” на Касирер до У. Еко.) Да го съпоставим със знака. Знакът
задължително трябва да притежава две основни свойства първото свойство е,
че няма нищо общо с предмета. Облаците не са знак на дъжда, те са му причината.
А картинката “дъжд” е знак на дъжда, примерно: “Внимание, дъжд!” Много е важно
това, че между знака и предмета, който той обозначава, не трябва да има реална
връзка. Думата “чин” няма нищо общо с чина като такъв. И второто задължително
свойство всички знаци са сводими един до друг в крайна сметка. А именно, чрез
другите знаци мога да разкажа един. Например крава е: млекопитаещо, чифтокопитно,
с рога и т. н. Тоест има начин да подредя някои от другите знаци в знаковата
система така, че да ми разкажат един от елементите си. Ако елементът не може
да бъде сведен до другите знаци, той не принадлежи към тази знакова система.
Ако ми кажете например прекрасната дума хролопак, тя няма нищо да значи, защото
аз не мога да подредя такива думи, които да се сведат до въпросния хролопак.
Или пък ще го дефинирам и ще кажа хролопак се нарича особеното състояние на
тайфуна, когато той преминава точно над Варадеро, Куба. Край, аз съм го свел
и знаковата система е разширена с един знак. Тези две свойства на знаковата
система са добре описани.
Символът обаче е несводим. Вземете един от най-популярните символи на
модерното време, символа Родина, родна стряха, бащино огнище... За това бащино
огнище са изписани хиляди страници. Но то е неизчерпаемо, поетите отново и отново
го описват и всеки път се вълнуват. Но около въпросното огнище или около всеки
един символ можете да натрупате допълнително колкото си искате смисли и значения
и никога няма да го изчерпате. Защо това свойство се отбелязва от практически
всички автори? Символът демонстрира някакво особено свойство, което не е характерно
за нищо от дейността. И нищо в света освен символа не го притежава. Има, разбира
се, изтъркани символи, от които ни е дошло до гуша, но пак се появява един художник,
който възпява същото по нов, непознат начин.26
26 (Откъдето съвсем очевидно следва, че пак по Мамардашвили символът е “конструктивна
машина”, която конституира свят (ср. Мамардашвили. “Классический и неклассический
идеал рациональности”, 1984: 59-61; 66; Деянова Лиляна. “Социология на символните
форми”, С., 1995).)
Тук достигаме до нещо страшно важно. Символът е връзка с оттатъшното, той
е най-простият начин отвъдното да съществува или той е връзка с “бога”
като начин, по който хората осмислят, осъзнават и систематизират трансценденцията.
Но трансценденция има и не в смисъл, че някъде съществува в пространството.
Това е фундаментално свойство на човешкото общуване, което се дължи на следното
може да има думи, без да го има този, който ги е произнесъл.* (* И
обратно: може да се обозначава несъществуващо в реалността. В този случай то
някак си “обозначава себе си”. Добива собствено съдържание (повече по въпроса
се говори в лекция V и VI). )
Не може да има дейност, без да има субект, оръдие и предмет. Човек, който стои
в полето, без да има камък, и си маха с чука, просто е луд. Както и не съществува
чук, който удря върху камъка без участието на човек. И трето, съвсем луд е един,
който стои и маха срещу камъка без чук в ръката си. Нищо от това не става, защото
дейността ни прави природни, там ние не сме при себе си. Там, помните,
се подчиняваме на природата, ставаме нейна част. Когато действаме, ние сме равни.**
(** По Маркс.) Ако трима души прекопават градинката и нямат характерни облекла,
вие никога няма да разберете кой е царят, кой е пъдарят и кой е генералът. Самото
копаeне ги прави еднакви, защото ги прави природни. Щом престанат с дейността
си копаeне, моментално ще ги разпознаете. Този с мазната усмивка е пъдарят,
този с преданата физиономия е генералът, а демократично-снизходителният е царят.
Без проблем ще ги идентифицирате, защото вече не действат, а общуват и в този
смисъл се намират при себе си.
Общуването има огромна разлика от дейността и тя е в следното отделима
е думата от произнасящия я, при това отделима на милиони километри и хиляди
години. Същността е, че гласът е от Бога, идва от отвъдното. И
лозунгът “Тук не се пуши!” не значи, че това е природно така. Кой и кога го
е казал това? Няма значение. Или пък: “Никой в тази страна няма право да говори
срещу царя.” Този глас не е на царя, това е гласът на Всевишния. Гласът обаче
е фикция, идея. Гласът е от трансценденцията. Символът е елемент (в посочения
смисъл) от отвъдното, той е самоговорещо нещо.
Неизчерпаем и самостоен. На какво напомня това? На вещ, разбира се. Символите
са “вещите” на общуването.
И няма да се учудя, ако някой от вас някога донесе текст, в който е открил общото
на символите и артефактите. Или нещо подобно.
|