|
Пловдив, 5.12.1997 г.
Това, на което днес ще се спра, не съм го говорил или писал нито веднъж и по
тази причина искам снизхождение. Ще говоря малко по-фрагментарно, вероятно ще
се появяват някакви проблеми, които аз самият не съм разрешил докрай.
Искам да започна с една метафора, притча или нещо подобно, по-късно ще ви обясня
защо започвам именно така. Бих искал първоначално да натрупате определени асоциации
в съзнанието си. Целта ми е да достигна до нещо, което се нарича новоевропейски
мит или новоевропейска утопия ще разберете защо с такава лекота подменям термините.
Това всичко на всичко е вариация на евангелския разказ за разпънатия Бог. Исус
Христос виси на кръста и изтърпява дъното на възможното унижение и страдание.
Той страда както физически, така и в духовен план, намира се на предела на човешката
болка и на отчаянието. Първо, той умира безнадеждно, с чувството, че е изоставен
от своя баща, такава е и последната му реплика, преди да издъхне. Освен това
той страда много телесно, самата смърт на кръста е изключително мъчителна. Бива
унижаван, подиграван. Митът много настоява върху факта, че той истински страда,
това е централно важно. Изтърпява всичко това, въпреки че е Бог, т. е. всемогъщ
и безсмъртен. Метафората, която ви предлагам, е следната: въобразете си, че
присадим в главата на Исус самосъзнанието на Бог. И докато неговото тяло
умира на кръста, изтърпявайки тези нещастия, той притежава една втора инстанция.
Не само страда абсолютно отчаян съм и ме боли непоносимо, но освен това
носи и самосъзнание аз разбирам всичко и ви наблюдавам. Ще го кажа по друг
начин въобразете си, че е не просто разпънат, а всъщност гледа внимателно
кой какво му прави, някак отчита действията на околните този ме боде, този
ми слага трънен венец, другият поднася оцет към устните ми, онзи ме предаде
и прочие. Какво става Исус тогава, в какво се превръща той? Става дявол, това
би бил самият дявол, който просто изкушава. Става инстанция, която тестира.
И точно както на някого дяволът може да се яви под формата на красива жена,
за да провокира у него обратни на убежденията му мисли и желания, точно така
би постъпвал и християнският бог, ако притежаваше самосъзнание. Ако той просто
записва в един тефтер кой какво му причинява с идеята после да наказва. Това
на страната на Исус би станало някаква игра. Цялото му духовно и материално
страдание би се свело до една илюзия, направена за другите, за да могат те да
проявят евентуалните си лоши качества или добродетели, които после да бъдат
наказани, респективно възнаградени. Присаждайки на основния евангелски символ
самосъзнание, получаваме Дявола, същество страшно, гадно, подло. И на това същество
нищо му няма, страда само наужким, не само не е отчаяно, а прекрасно знае, че
след броени мигове ще се възнесе. Но тогава той би бил и зъл, защото би бил
самотен, като съзнава, че случващото се не е истина на негова страна, а само
на страната на другите.
Това е нещото, което искам да удържите във вниманието си, колкото и абстрактно
да ви се струва в момента. Мисля, че в метафората за Исус е скрит ключът
към новоевропейската трансценденция. Една цяла цивилизация се държи на това
“разсъждение”. И ще видите какво ме кара да извърша този експеримент с развалянето
на мита, защото аз, както виждате, го развалям. Развалям Бога, поставяйки самосъзнание
в него, превръщам го в абсолютната му опозиция.
Много странно се получава. Достатъчно е всъщност Бог да се самосъзнава, за да
стане Дявол. Християнският Бог обаче не прави това, той казва “Защо ме изостави?...”.
Човекът, непричинил никога и никому зло, бива унищожен по най-мъчителния начин,
понася неизмеримо отчаяние и страдание.
Бих искал да тръгнем към новоевропейския мит чрез един вътрешен проблем на това,
което досега ви говорих. Казахме, че ще направим материалистически опит да разберем
човешкия свят, където не духът е онази инстанция, която поражда социалните форми.
Точно обратното, той се оказва следствие от съществуването на определени материални
неща. Ние очертахме нещата по следния начин: съществуват базови природни процеси,
които ние, хората, присвояваме (огън, глигани и пр., за които говорихме). Понеже
присвояваме тези природни процеси и сме много на брой, възникват определени
социални форми, които се свеждат до определени дейности, които извършваме. На
тези дейности съответстват форми на общуване. На формите на общуване съответстват
някакви модели на групиране.
Същността на всяко придвижване от ниво на ниво е сводима до много прост механизъм:
нещо криза “оправено нещо”. Това “оправено нещо” става такова благодарение
на посредник, роден от кризата. Това го наблюдавахме от елементарния пример
с джезвето с кафе (което е горещо и се появява кърпата, с която го прихващаме)
до всяко възможно ниво на човешкото съществуване. Винаги възникването на нещо
ново е в резултат на криза, която е била опосредствана. Опосредстването е
същност на социалното обновление и въобще социалният организъм расте за сметка
на кризите и тяхното решаване чрез опосредстване. Всички форми на социална
организация, които проследявахме, съдържат в себе си този механизъм нещата
вървят по определен начин, възниква криза, поражда се посредник за преодоляването
и. Видяхме още, че някои посредници се обособяват или “побесняват”, както ние
се изразихме. Това наблюдавахме в христоматийния случай с парите, които изведнъж
от посредник между стоките се превърнаха в капитал, в изходно начало. Видяхме
го и по отношение на науката, която от посредстващ елемент стана самоцелно цяло,
и т. н.
Всъщност установихме, че властите почиват върху определени посреднически структури,
които се развиват като основани върху самите себе си. Властта въобще ни се разкри
като мъртва власт, власт на вещите, погълнали обществени отношения, а живата
власт ни се яви само като момент на “компенсация” на нефункционирането на мъртвата.
Помните, дълбокото съдържание на социалния свят са природните процеси, които
сме присвоили всевъзможни огньове, ветрове, глигани и пр. Всичко това ние
сме взели от природата, но взели в един особен смисъл това са
неща, които се случват, стават, и ние само им помагаме да стават, опосредствайки
ги.* (* Тук вече може да се кажа, че социализираните процеси са един от класовете
артефакти. Важен и много особен клас, който се подразбива на три подкласа: 1/
тип “огън” подлежащ на рутинно регулиране, на “труд”, и 2/ тип “глиган”, изискващ,
така да се каже, “война”. Подозирам, че тези два класа заедно с един трети (3/
артефактите, които поддържат отношения с отвъдното) съставляват крайната причина
за първичните кастови деления: брамини, воини, производители. Мен ако питате
това са вероятно бивши три възрастови категории: младежи (бъдещи воини, принцове),
зрели (бъдещи производители), старци (бъдещи брамини). Може би първобитното
общество е закрепвало тези три подкласа артефакти за трите възрасти.) Така едновременно
отговорихме на двата глобални въпроса, пред които се изправихме в началото
как е възможно нещата да се повтарят и как е възможно при това им повторение
те да се изменят. Или казано по друг начин, как е възможно всекидневието и как
е възможна историята, новото.
Това е конструкцията, която начертахме. Но всичко това взаимосвързани нива,
посредници има характер на някаква цялост. И това е въпросът, с който
ще ви занимая сега. Какво искам да кажа? Цялото множество от опосредявания,
преопосредявания, реопосредявания, побеснели посредници и прочие, бидейки неспособно
до притежава цялост (защото такава не може да има, това е като изкипяла пяна),
трябва да функционира като едно. Да се осъзнава от хората като единно цяло.
Тези абсолютно случайни обстоятелства трябва да могат да бъдат сглобени, опаковани
като едно и да бъдат мислени по такъв начин от всички участници в даден социум.
Видяхме още, че при наличието на ценност или символ веднага се открояват две
неща първо, неприкасаемост до него (определени изкуствени правила между човека
и социалната форма) и, второ, неравенство. За да бъде едно нещо символ, трябва
да са изпълнени тези две условия. Има особени процедури на докосване до символа,
хората обаче във всеки случай биват разделени от него на два вида.
Дотук, връщам се малко назад, ние разглеждахме идеологията само като момент
на кризата, като начин тази криза да се спре. Помните, за да не го унищожа,
аз го мразя (или го обичам, все едно) и “омразата” е начинът да се “предотврати”
социално насочено действие. Това е общият механизъм, макар че накрая се завършва
именно с това същото действие. Идеологическите натрупвания са спирачката на
социално насочените действия, въпреки че в крайна сметка тези действия ще се
разрешат именно в същата посока, в която е протичало идеологизирането.
Всичко това би означавало, че цялото съдържание на нашето съзнание са всъщност
моменти на тези кризи, изграждащи социалните структури по вертикала. Но нито
една от тези не би дала съзнание за цялост поради характера на генезиса на идео
логията. Т. е. идеологията може да обслужи всичко, но не и цялото. А ако не
бъде осъзнавано като цяло, цяло няма да има.
Ще го кажа по-директно. Излиза, че освен че има огромно количество локални кризи,
чието възможно развитие описахме, един вид цялото е в криза непрекъснато. И
това е съвсем понятно, защото самото цяло е разнопорядково, то е не-едно по
генезис. Защо е така? Защото, за да е цяло “по природа”, то би трябвало да е
възникнало по някакъв единен начин. А то е възникнало абсолютно разпръснато,
стихийно едното от глигана, другото от нещо друго, въобще нашата социалност
има безброй извори. Освен това телата ни съдържат много, много повече от тази
марионетъчност, тя е просто един от фрагментите ни. Въпреки това всичко трябва
по някакъв начин да се окаже едно цяло. И, което е най-важно, трябва да се мисли
като такова. Защото в противен случай няма да регистрираме съществуването на
единен квазиред.
Значи огромното количество кризи и подкризи, огромното количество видове ред,
които функционират едновременно, всичко това, взето заедно, трябва да се
привижда като единен квазиред. Излиза, че моделът, който развиваме, има
много сериозен вътрешен проблем. Освен че трябваше да покажем единството на
реда като генезис, т. е. че всички неща възникват по единни материалистически
механизми, без да са породени от съзнанието, трябва да обясним и още нещо. Освен
че трябваше да покажем, че самото съзнание се явява като момент на тази гигантска
самодействаща стихия от вещи. Освен това генетическо единство трябва да открием
и едно друго, допълнително, второ единство, което да е чисто единство на нашето
съзнание. Т. е. ние, хората, освен че сме марионетки на тези неща, трябва да
схващаме всичко като едно и естествено. Това не може да бъде обяснено
от схемата, която начертахме дотук. Няма откъде да дойде нито от глигана,
нито от огъня.
Тогава да помислим. Всъщност отделните нива на тази “пирамида” са механизми
на възникване на съдържание на нашето съзнание. Цялото съдържание на
нашето съзнание на марионетки е дотук обяснено, зададено и показано. Но нашата
самосъзнателност не може да дойде оттук. Странният калейдоскоп от вещи,
самодействащ и въртящ ни като кукли около себе си, не изисква цялост. Само че
той би се разпаднал, ако не съществуваше такова съзнание за цялост в главите
ни. Именно на форми на нашето самосъзнание за него се държи тази цялост.
Точно както преди малко присадихме в главата на Исус едно самосъзнание, така
и ние самите отнякъде сме си присадили нашето самосъзнание и то е богато, съдържателно
определение.
Самосъзнанието оказва се тук не е просто механизъм, не е празна движеща
се в главите ни схема. То съдържа нещо, съдържа определението на тази цялост,
защото то я внася. Социалният свят изобщо не е цял сам по себе си, той прекрасно
би могъл и да се разпадне. Има толкова много разпадащи се неща във Вселената.
Но той не се разпада поради наличие на форми на квазицялост, която му се
придава от нас.* (* Може да възразите нещо много умно: то всъщност се разпада
(и това е историята). Т. е. то привидно не се разпада, защото се разпада непрекъснато.
Но тогава пак възниква въпросът за посоката на разпад. То, с други думи, се
движи нанякъде, а движението неизбежно има собствено съдържание.)
Т. е. бягайки през цялото време от демиургичното съзнание като методологически
похват, достигнахме до парадоксален момент. Най-накрая, когато почти сме нарисували
картината, ни потрябва това самосъзнание. Откъде идва то? Излиза, че самосъзнанието
все пак е демиург. Излиза, че може би цялата ни къщичка е конструкция,
построена от тухли самопадащи и самоставащи, но накрая ще трябва да добавим
елемента самосъзнание-демиург. И да кажем: да, но освен всичко останало хората
притежават самосъзнание, осъзнават всичко това и затова то е цяло. При такава
постановка трябва да е вярно, че всеки човек осъзнава цялото. А това е глупост.
Или че само някои хора го правят това е вече гадост...
Ние обаче притежаваме механизми да мислим това цяло, но те въобще не са индивидуални.
Т. е., казвам аз, съществуват някакви форми на колективно самосъзнание. Или,
за да не стоя близо до терминологията на други социолози, мога да назова това
самосъзнание надиндивидуално, което при това действа стихийно. Самостоятелно
и независимо то “мисли” вместо нас.
Ако си спомняте, ние поискахме нещо съвсем парадоксално казахме, че трябва
вещите да са живи. И вещите се оказаха живи, оказаха се пълни с обществени отношения.
Поискахме предметите на нашата дейност да бъдат всъщност нейни скрити субекти:
тогава огънят и глиганите ни спасиха. После поискахме “живи думи” без човек,
предмети в общуването: символите изиграха тази роля. Сега достигаме до още едно
такова ужасно изискване всичко дотук се оказва глупост, освен ако помислим,
че има надиндивидуално, извънчовешко самосъзнание.
Нека първо уточним какво искаме. Самосъзнание означава преди всичко удвояване
на удвояването на нещата. Знаеш нещо и знаеш, че знаеш нещото. За да съществува
такава масова форма на самосъзнание, светът трябва да е удвоен. Значи инстанцията,
която търсим, трябва да притежава възможност да удвоява. Всяко нещо да е то
и освен това да се знае, че е то. Да го кажем още по-пряко необходима ни е
привилегирована гледна точка, такава, от която ни се разкрива не само самата
действителност, но и възприятието от тази действителност. Трябва да отговорим
на следния теоретически въпрос, който много време ми изглеждаше безнадежден:
възможна ли е обективна привилегирована гледна точка върху всичко? Без
човека. По-строго: над-индивидуална. Как така може да има нещо, което
удвоява действителността във всеки момент (когато иска да я удвои) и от което
някак си се виждат нещата, а в същото време обективно тези неща са сравнени
с нещо друго, с още нещо.
Какво е според мен решението на тази задача? Такова привилегировано гледище
е трансценденцията*, отвъдното. (* Която наблюдаваме във формата на митове и
митологеми, утопии и утопеми и т. н.) Всичко това около нас, освен че се крепи
на своя произход, освен че е произлязло едно от друго, се крепи и на наличието
на отвъдностите, с които живеем. На описанията на отвъдности, на трансценденциите.
Светът е цял, защото има описано отвъдно. А значи всеки възможен социален
свят се крепи върху определен тип отвъдност. Давам си сметка, че подобно
твърдение звучи безумно, но такъв е теоретическият резултат.27
27 (Това обаче изобщо няма да се види странно, а, напротив, почти тривиално на
изследователи на древните култури като Морис Годелие или Анет Вайнер. А също
и на хората, заели се да разберат Дара, даряването (напр. Ивайло Дичев в книгата
му “Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост”).
Искам тук само да отбележа, че претенция на развиваната от мен теория е да бъде
достатъчно обща. Толкова, че да важи едновременно и за сегашните, и за най-древните
социуми (каквото и да означава последното.))
Светът е възможен като единна материална цялост, защото хората мислят отвъдности.
Ако те не мислеха тези отвъдности (през цялото време имам предвид не фактическо
наличие на отвъдност, а съзнанието за такава), то социален свят нямаше да може
да има. Какво всъщност прави тази отвъдност? Тя създава Истинското съществуване
на нещата, а и превръща самите неща само в сенки. Точно по Платон, просто буквално.
Съществува истинска държава, правилна, каквато трябва да бъде, и реалната държава
е само реализация на тази истинска държава. Съществува също истинско семейство
и така е за всяка социална структура. Т. е. за всеки ред и власт. Има специфична
обвивка от отвъдности за всяко общество, които описват как изглежда истинското
общество и фактически го сравняват с реалното, което е “неистинско”.** (** И
в личен план съществува пред-биография: т. е. предварително описание на възможния
ни живот или животи.)
Процедурата, която е съществена тук, е, че реалният свят е нереален, а истинска
реалност има нереалният свят.
Т. е. абсолютно несъществуващият в пространството свят.
Но само за сметка на този несъществуващ свят съществуващият може да се окаже
цялост.
Това задава много въпроси. По този начин отвъдното (можем засега да го наричаме
и митично, и утопично) се оказва не просто елемент на нашето съзнание, а фундаментален
начин да съществува обществото като цяло. Много странно звучи, но изглежда така.
Отвъдното е втора реалност на обществото. При това до степен, че може да се
бие със самата реалност, дотам, че хората са в състояние да се организират в
огромни маси и да чупят или градят обществото заради тази именно отвъдност.
Отвъдността е нещо здраво, по-здраво от всяка възможна социална вещ,
самостоятелно и във всички случаи надиндивидуално.
Например в главата на всеки един от вас представата, че семейството се състои
от двама души мъж и жена, е по-здрава от всички вещи в тази стая. И това,
за разлика от нещата, се руши с векове, и то по много, много особен начин. Представите,
че има възрастни и деца, че мъжете и жените са един биологически вид, че естественото
устройство на обществото е да има държава, че лекар и болен са противостоящи
си индивиди, а не единно цяло... всички тези представи не се вземат отникъде
другаде освен от вашето отвъдно. Защото семейството абсолютно спокойно може
да се състои от 17 мъже и 19 жени, няма нито една основателна причина в реалността,
която да пречи на такова устройство. Причина няма в реалността, но има в
трансценденцията. Да не говорим, че са реализирани множество модели семейства.
Е, 17 на 19 може никога да не са били, но един на седемнайсет са били и още
на места са. И всички жители на това общество така са мислели света. Идеята
за друг вид семейство им се е виждала извращение. Сега, разбира се, тази представа
не е много силна за нас, за нас семейно-родовите връзки са много индивидуализирани,
ние мислим себе си преди всичко като аз-ове и този въпрос не е особено вълнуващ.
Да вземем друг пример. Ако чуете за общество, в което на всяко дете му одират
скалпа на всеки пети рожден ден примерно, на вас ще ви се повдига, защото главата
на детето не се пипа, знаете вие. И по същия начин разказът, че са правели абажури
от човешка кожа, ни изпълва с отвращение. Представете си, че сега влезе симпатичен
млад човек, който току-що е правил абажури от човешка кожа, и ви покани на кафе.
Нали си представяте, че не е възможно да приемете предложението, и то не от
страх. Изпитвате към есесовеца точно същото чувство, което са изпитвали в средновековието
към еретика. Вие от сегашната си гледна точка определяте средновековния човек
като дивак, изгарящ инакомислещия на клада. Но той е изпитвал същото чувство
онзи е против Бога, той е лош, той е еретик.
И така, гледаме на отвъдното като на привилегирована гледна точка. Начинът да
удвоиш света на Истински и такъв, какъвто е. Да знаеш какво е и да знаеш какво
знаеш. Наличието на трансценденция, на задгробен свят, е достъпният за човечеството
начин. Но как да подходим към тази отвъдност: не е ли тя произвол? Не е ли всяко
описание на отвъдното просто разказ за фантазии? Може ли трансценденциите да
имат общи свойства? И как да ги намерим?
Категорията “привилегирована гледна точка” ни дава надежда тук. Щом теоретически
изчислихме, че отвъдността е универсално привилегировано гледище, то значи
трансценденцията е свързана с властови структури, с всеки възможен ред.
Ако така размислим, възможно решение ни хрумва веднага: властта би трябвало
да разполага с отвъдното като с описание на истински, върховен свят. Или
по-строго: трансценденцията е онтология на властта (описание на света, какъвто
е всъщност). Властта следователно осъзнава какво прави само през отвъдното.
Отвъдното е нейното самосъзнание. (И това е лесно да си го представим. Опитайте
се да си въобразите ситуацията, в която се намира един хан, който трябва да
поведе своите хора от едно място на друго. Кое в действителността му показва
накъде да тръгне? Защо да тръгне на север, а не на юг например? Въобразете си
свободното действие на властта там, където тя трябва да прояви своето самосъзнание.
Веднага да си представим и принципно противоположната ситуация. Няма да е необходимо
никакво самосъзнание на същия хан, ако се появи конкурент за неговото място
настоящият властник веднага ще убие конкурента, без да прибягва до отвъдност
за това си действие. Ситуацията е понятна, действителността задава ясни цели
за действие.)
Основанията за действията на властта, поддържайки реда, не изискват никакво
основание извън самия ред. Редът трябва да се поддържа, защото е ред. И
тази идея е достъпна на всеки старшина в казармата. Но властта има ситуации,
в които не е в състояние да изхожда от основания в действителността. И това
са всички ситуации, когато редът не е достатъчно основание за самия себе си.*
(* Тук трябва да изпитаме радост, че сме добри теоретици: това са именно ситуациите,
в които обществото на практика трябва да прояви своята цялост.)
И така, светът е цял, защото хората мислят отвъдности. Можем ли да говорим за
това отвъдно? Изпадаме в глупава ситуация. На върха на теорията се сблъскваме
с безкрайно сложен за изследване предмет. Разбира се, в случая не говоря за
отвъдността като такава, а за отвъдността, каквато я имат в главата си хората.
Отвъдното трябва да има свои прояви. То е несъмнено добре проявено в систематизациите
и самоописанията на тази отвъдност това са съответните митове, утопии, религиозни
доктрини и т. н. Това е сфера, в която едно изследване би дало някаква перспектива.
Но това не е самата отвъдност, а нейните систематизации. Самата отвъдност в
реалното си функциониране едва ли прилича на тези систематизации.
Да речем, Томас Мор систематизира вероятно някакви съществуващи отвъдности на
неговото общество, но все пак това са негови систематизации в рамките на обществото,
което ги е породило. Още повече че систематизирана, отвъдността от “отвъдна”
става “тукашна” и се превръща в елемент от тукашното. Същото се отнася например
за комунистическите утопии. Те също притежават “дефекта”, че са правени като
елемент от тукашното, а не от отвъдното.
Затова ми хрумва друг вариант да погледнем отвъдното. Да използваме едно свойство
на привилегированата гледна точка: че тя е властова структура. В тежките си
кризи, където са неприложими тривиални решения, властта прибягва към отвъдното
като до своя онтология, като до описание на света. Властта, знаем вече, е винаги
инвариантното “казвам-правя”, някакви думи се превръщат в някакви действия.
Но има моменти, когато обичайното действие е неприложимо, това са кризи от особен
характер.
Какво следва от това? Следва, че на всеки социален ред съответства отвъдност.
Можем да опишем отвъдността на дадено общество по начина, по който редът я предполага,
а властта я осъзнава. Не учените, не изследователите, а самата власт. Един възможен
план би се състоял в следното. Да разгледаме “отвъдностите” на вече отмрели
социални формации. А после да се опитаме да погледнем отвъдността в собствените
си глави.
Разбира се, това, което ще ви кажа сега, е само ескиз, дори бих казал игра.
Но теорията ни позволява да се направи точно това. Най-важното е да помним,
че отвъдността е не толкова описание на друг свят, колкото начин да
се разбира кое е “истинското” в този.
Дори най-беглият поглед върху комунизма като отвъдност ще ни покаже, че има
нещо общо, нещо еднакво във всички прояви на тази трансценденция. Затворникът
не се наказва, а се превъзпитава; войникът не е завоевател, а жертва себе си
за другите; болницата не индивидуализира пациента, а го прави “като другите”.
Обединени, хората надделяват над природата. С една дума, “равенството”* пронизва
цялата трансценденция. (* В кавички, защото “равенство” е отсамен еквивалент.
Истински отвъдното няма име, то може да бъде разглеждано само в тукашни описания.)
Обратно “дейността” е нещо като централен предмет, който с лекота ще открием
във всяка буржоазна трансценденция. Наказанието на затворника е нещо като “заплащане”
за извършено забранено дело. Воинът търси върховната си изява в индивидуалността.
Смелият побеждава природните стихии. Изобщо Киплинг.
С една дума: двете противоположни трансценденции на модерните европейски общества
от края на ХIХ в. са нещо като огледални образи (и всъщност, мен ако питате,
така са се и породили една друга). Ако в “центъра” на едната е, грубо казано,
“дейността”, то в центъра на другата е “общуването”.
По-пряко казано: знаменитата “протестантска етика” на Вебер (която тук по-сполучливо
бихме нарекли трансценденция) има просто пряката си (и изкипяла от нея) противоположност
в Отвъдното на комунизма.
Впрочем разбирате, че казаното е не повече от замисъл за план на изследване.
Все пак държа, че задачата е теоретически решима: по дадена отвъдност е изчислим
фактически съществуващият ред.
Решима ми изглежда и обратната задача. А тя е: могат ли обитателите на дадено
общество да разгледат собствената си отвъдност? Можем ли да направим видимо
самото “невидимо”.
(Станислав Лем се шегува, че науката драконология има за първа аксиома “Дракони
няма”. Но се оказва, че те не съществуват по четири коренно различни начина.)
Та и ние така: кое е онова, което го няма за нас? (Отвъдното ни, фактическото
ни отвъдно.)
Може ли да стане видима за нас собствената ни надиндивидуална привилегирована
гледна точка?
Да се разходим по видовете ред при нас*. Затворът. (* Това “нас” е достатъчно
размито. Да речем, “нас” това са сегашните будни възрастни европейци.) Ние не
искаме затвор като превъзпитание, нито като плащане. Нашите бленувани затвори
приличат повече на временно отърваване от тези хора да са там, но да не им
е прекалено лошо, да ги пускаме от време на време и пак да ги прибираме. Някак
си няма радост от факта, че някой е справедливо наказан, нито има желание за
превъзпитаване. Утопичната ни болница днес не е вече онзи автомат за слаби или
отклонени хора, които наблюдавахме в предишните две отвъдности. Ние все повече
живеем в свят, в който нормата е обявена за случайно състояние, около което
кръжи мнозинството. В болницата искаме все повече да се занимават с целия човек,
а не с отделните му органи. Да видим армията, фигурата на Воина централни
и особено важни за повечето предишни общества. Утопията за армия при сегашното
общество е да я няма. Най-сетне природата противник на обществата преди нас,
сега ни преизпълва с желание да се завърнем като част от нея. И с ужас установяваме,
че само и вредим, сигурно сме първите такива хора.
Натрупахме постепенно някакви асоциации за самите себе си, за собствените си
мечтания на тема какъв да бъде редът, от какво да изхожда властта. Първо, с
просто око виждаме, че сме напуснали буржоазното и комунистическото. Какви обаче
позитивни съобщения дочуваме от нашата отвъдност? Какво препоръчва тя на нас,
ако мислим себе си като власт? Какви са “очевидните” за “нас” корекции към влезлия
в криза ред? Да се спортува. Дрогата и цигарите са много вредни, лоши. Още по-хубаво
е да се танцува, музиката е много важна. И това са все интернационални, глобални
явления. Светът, в който сега живеем, не е единен в нито една своя дума или
доктрина, но в музиката почти е.
Можем да заподозрем централния предмет на нашата отвъдност достатъчно ясно.
За мен няма никакво съмнение, че централният предмет на нашата разгръщаща
се сега отвъдност е нещо, което в отсамното би било наречено “тяло”. И че това
е бъдещият главен отвъден, сакрален предмет на глобализираното човечество.
И всички възможни власти във всички възможни кризи, търсейки да намерят в своята
онтология рецепта “какво да правят”, ще намерят едно “пазете тялото”.
Под човешки права се има и все повече ще се има предвид телесни “права”.
Така, изглежда, Модерността завършва бурната история на своите отвъдности.
Още една задача можем да поставим, повече за удоволствие или, ако щете, от чувство
за интелектуално превъзходство. Достигнали сме до място, където можем сами да
измислим отвъдност. Можем ли съвсем вече нахално да кажем: “Това не ми харесва,
искам друга отвъдност?” Мисля, че ако има нещо голямо, което може да се случи
на човечеството в настоящото време, е да възникват вътрешни алтернативи на този
централен предмет, който заподозрях. Влизаме в общество с централен отвъден
предмет (“тялото”), чиято логика става скрито ръководство при всички възможни
кризи на реда. Алтернатива на всяко възможно “тяло” е някакъв вид аскеза. Това
би трябвало да значи, че нашите “анти-утопии” ще се изливат в аскези.
Ние можем да поискаме алтернатива, но трябва да я назовем. Но ако я назовем,
тя вече няма да е отвъдност. Възможни ли са такива действия, които да образуват
трансценденция, която после да дойде при нас и тя да е алтернатива на сега съществуващата?
Решението е такова: ако онзи предмет ни поставя в общност и ни прави “заедно”*,
то може ли да създадем такава заедност, която да провокира възникването на нов
отвъден “централен” предмет? (* Защото прави света ни цял. Прави възможно да
се преодоляват кризи в цялото.)
Аз мисля, че е възможно. Начинът е масова аскеза, масов отказ да не правиш еди-какво
си конкретно (например да гледаш телевизия или да пиеш дадени напитки, или
да потребиш енергия). И това да стане нецентрализирано, без точка, от която
се командва. И ако всички правят това, в един момент ще се окажат заедно по
един много особен начин.
Това би било най-нетривиалното състояние, което можем да си въобразим. Да се
образува заедност, която да генерира причината си! Религията преди Бога... явление,
което да породи същност!
Впрочем аз изобщо не настоявам на конкретните съдържания в последния параграф.
Настоявам обаче, че избродената теория позволява решението на такива главоблъсканици.
За мен лично остава една-единствена интересна задача: откъде, дявол да я вземе,
се взема Отвъдността?
Не съм готов сега да отговоря на въпроса.* (* Следващата, последна лекция е
моят опит за отговор. Две години след като наговорих на студентите всички неща
дотук, аз ги поканих да гледат филма “Сталкер” на Андрей Тарковски и построих
отговора си като коментар на този филм.)
|